Айн Ранд - Атлас изправи рамене (Първа част - Не им противоречи)

— Какво планирате?

— Не знам. Мисля да отворя гараж, ако успея да намеря добро местенце в някой град.

— О, не! Твърде добър сте в работата си, за да я сменяте. Не бива да бъдете нищо друго, освен готвач.

Странна, изтънчена усмивка пропълзя по устните му.

— Нима? — галантно запита той.

— Не! Какво ще кажете за работа в Ню Йорк?

Той я погледна учудено.

— Говоря сериозно. Мога да ви дам работа в голяма железопътна компания, да отговаряте за вагон-ресторантите.

— Може ли да запитам защо бихте искали да го направете?

Тя вдигна хамбургера си със салфетката му.

— Ето, една от причините.

— Благодаря. Какви са другите?

— Не мисля, че сте живял в голям град, иначе щяхте да знаете колко ужасно трудно е да се намери компетентен човек за каквато и да е работа.

— Знам нещичко за това.

— Е? Какво ще кажете? Искате ли работа в Ню Йорк за десет хиляди долара на година?

— Не.

Тя беше въодушевена от радостта да може да открива и възнаграждава качеството. Погледна го мълчаливо, шокирана.

— Не мисля, че ме разбрахте — каза тя.

— Напротив.

— И отхвърляте подобна възможност?

— Да.

— Но защо?

— Това е нещо лично.

— Защо трябва да работите така, когато можете да имате по-добра работа?

— Не си търся по-добра работа.

— И не искате шанс да се издигнете и да печелите пари?

— Не. Защо настоявате?

— Защото мразя да гледам как се похабяват способности!

Той каза бавно, натъртено:

— И аз.

Нещо в начина, по който го каза, я накара да почувства някаква дълбока емоция, която ги свързваше и съществуваше и у двамата — това нещо разруши възпитанието, което винаги й беше забранявало да извика за помощ:

— Гади ми се от тях!

Гласът й я стресна — беше като неволен вик.

— Изпитвам страшна жажда да видя някой, който може да прави онова, което прави!

Тя прекара опакото на ръката си през очите си, опитвайки се да възпре потока от отчаяние, който не си беше позволявала да признае — тя не знаеше степента му, нито колко от способността й да продължава да търси й беше останала.

— Съжалявам — тихо каза той. Звучеше не като извинение, а като израз на състрадание. Тя го погледна. Той се усмихваше и тя осъзнаваше, че целта на усмивката е да прекъсне връзката, която и той беше усетил: в нея се долавяше следа от вежлива насмешка. Той каза:

— Не вярвам, че сте дошла чак от Ню Йорк, само за да търсите готвачи за влакове в Скалистите планини.

— Не. Дойдох за нещо друго.

Тя се наведе напред, с ръце, здраво опрени о тезгяха, спокойна и овладяна, усетила опасен противник.

— Случайно да сте познавали, преди десетина години, един млад инженер, който е работил в компанията за двигатели „Двайсети век“?

Броеше секундите на паузата, не можеше да определи начина, по който той я гледа, освен това, че в него се четеше някакво особено внимание.

— Да, познавах го — отговори той.

— Можете ли да ми дадете името и адреса му?

— За какво?

— Жизненоважно е да го намеря.

— Този човек? С какво е толкова важен?

— Той е най-важният човек в света.

— Наистина ли? Защо?

— Знаехте ли нещо за работата му?

— Да.

— Знаете ли, че е открил идея от огромно значение?

Той изчака за миг.

— Мога ли да попитам коя сте вие?

— Дагни Тагарт. Аз съм вице…

— Да, госпожице Тагарт. Знам коя сте.

Каза го с хладно уважение. Но изглеждаше така, сякаш е открил отговора на някакъв специален въпрос в ума си и вече не беше учуден.

— Значи знаете, че интересът ми не е случаен — каза тя. — В състояние съм да му дам шанса, от който има нужда, и съм готова да му платя, каквото поиска.

— Може ли да попитам какво събуди интереса ви към него?

— Неговият двигател.

— Откъде разбрахте за двигателя?

— Намерих потрошени останки от него в руините на фабриката „Двайсети век“. Недостатъчно, за да се възстанови или за да науча как е работел. Но достатъчно, за да знам, че е работел и че това е изобретение, което може да спаси железницата ми, страната и икономиката на целия свят. Не ме питайте през какво съм минала, опитвайки се да издиря този двигател и да намеря изобретателя му. Това не е важно, дори животът и работата ми не са важни за мен в момента, нищо няма значение, освен това, че трябва да го намеря. Не питайте как е станало така, че дойдох при вас. Вие сте краят на дирята. Кажете ми името му.

Той беше слушал неподвижно, гледайки право в нея, а вниманието в очите му изглежда попиваше всяка дума и я подреждаше внимателно, без да й дава никакъв ключ към намеренията си. Дълго остана неподвижен. После каза: