Айн Ранд - Атлас изправи рамене (Първа част - Не им противоречи)

Тя стана, плати сметката си и каза:

— Благодаря, доктор Акстън. Няма да ви безпокоя с трикове или молби. Няма да наемам детективи. Но няма да се откажа, трябва да намеря изобретателя на този двигател. И ще го намеря.

— Не и преди той сам реши да ви намери, както и ще стане.

Когато тя отиде до колата си, той запали лампите на закусвалнята — тя видя пощенската кутия до пътя и забеляза невероятния факт, че името Хю Акстън стоеше открито написано на нея.

Беше стигнала далеч надолу по виещия се път и светлините на закусвалнята отдавна бяха изчезнали, когато забеляза, че се наслаждава на вкуса на цигарата, която той й беше дал: беше различен от всичко, което беше пушила преди. Тя задържа останалото парченце пред светлината на таблото, опитвайки се да различи името на марката. Нямаше име, само запазен знак. Отпечатан в златно върху тънката, бяла хартия стоеше знакът на долара. Тя го огледа любопитно: никога преди не беше чувала за подобна марка. Сетне си спомни за стария човек на будката за цигари от терминала на „Тагарт“ и се усмихна при мисълта, че това ще бъде екземпляр за неговата колекция. Тя смачка огънчето и прибра фаса в чантичката си.

Влак №57 беше на перона, готов да отпътува за железопътния възел „Уайът“, когато тя стигна в Шайен, остави колата си в гаража, откъдето я беше наела и излезе на перона на гарата на „Тагарт“. Трябваше да изчака половин час за основния влак на изток за Ню Йорк. Отиде до края на перона и се облегна уморено на една улична лампа — не искаше служителите на гарата да я виждат и да я разпознават, не искаше да говори с никого, имаше нужда от почивка. Няколко души стояха на групички по полупразния перон, изглежда водеха оживени разговори и наоколо се виждаха повече вестници от обикновено.

Тя погледна осветените прозорци на влак №57 — за миг изпита облекчение при вида на едно победоносно достижение. Влак №57 щеше да тръгне по коловоза на линията „Джон Голт“, през градовете, през извивките на планините, покрай зелените семафори, където хората бяха стояли, аплодирайки го, през долините, където зарята се беше издигала в лятното небе. Сега свитъци останали листа висяха по клоните над покрива на влака и пътниците носеха кожи и шалове, докато се качваха. Движеха се небрежно, както човек се движи правейки нещо всекидневно — очаквайки със сигурност проява, която отдавна смятаха за даденост… Направихме го, помисли си тя, поне това направихме.

Случайният разговор на двама мъже някъде зад нея изведнъж привлече заспалото й внимание.

— Но законите не бива да се приемат толкова бързо.

— Това не са закони, а директиви.

— Значи е незаконно.

— Не е незаконно, защото Конгресът е приел закон, който му дава правото да издава директиви миналия месец.

— Не мисля, че директивите трябва да се запокитват по хората така, без предупреждение, като юмрук в носа.

— Няма време за лигавщини, когато става въпрос за критично положение в цялата страна.

— Но все пак не мисля, че е правилно, а те не се шегуват. Как ще се справи Риърдън, при условие, че тук пише…

— Какво ти пука за Риърдън? Той е достатъчно богат. Може да намери начин да направи всичко.

Тя скочи към първата будка за вестници, която видя и грабна вечерния вестник.

Беше на първа страница. Уесли Мауч, главният координатор на Бюрото за икономическо планиране и национални ресурси, „с изненадващ ход“, казваше вестникът, „и в името на критичното положение на нацията“, беше издал поредица от директиви, които бяха изредени в колона на страницата: на железниците в страната се нарежда да намалят максималната скорост на всички влакове до шейсет мили в час, да намалят максималната дължина на всички влакове до шейсет вагона, да пускат един и същи брой влакове във всеки щат от зона, съставена от пет съседни щата, като за целта цялата страна беше разделена на зони.

На стоманодобивните заводи в страната се нарежда да ограничат максималната продукция на всяка метална сплав до количество, равно на производството на другите метални сплави от другите заводи от същия клас на производствен капацитет и да доставят справедлив дял от всяка метална сплав на всеки клиент, който пожелае да я получи.

На всички производствени предприятия в страната, независимо от размера и вида им, се забранява да се местят от настоящето си местоположение, с изключение на случая, когато имат специално позволение за това от Бюрото за икономическо планиране и национални ресурси.