Карън Ченс - Прегърни нощта

Времето, прекарано в двора, имаше за цел да се смеся с останалите, да се слея с фона, да остана незабележима, тъй като привличането на внимание винаги завършваше зле. Нищо в миналото ми не ме беше научило как да правя впечатление.

— Обикновено не се обличам така — казах аз неуверено.

Сал хвана ръката ми, тези кървавочервени нокти се забиха в кожата ми, но без да я пробиват и ми каза:

— Е, ние ще се погрижим за това.

А пресметливият поглед на лицето й бе най-страшното нещо, което бях виждала през цялата нощ.

— Не мога да дишам — оплаках се.

Сал ме погледна в голямото огледало, което беше точно пред нас.

— Няма нужда да дишаш. Трябва просто да изглеждаш добре — каза тя, безмилостно пристягайки връзките на корсета ми.

Ние бяхме в едно крило на Данте, което тя бе одобрила, заедно с шише шампанско, дузина пикола и роклята, която бях поръчала на Августин. Той никак не бе доволен, че бе вдигнат посред нощ и че работилницата му бе обсадена и заяви на висок глас, че проявите на гениалност изискват време и че все още не е завършил работата си, благодаря. След което Сал купи два костюма и поръча още една дузина и той толкова бързо затвори устата си, че се чу звук.

— Не, ти няма нужда да дишаш. Аз съм твърдо убедена, че това е абсолютно необходимо за мен.

— Винаги ли хленчиш толкова много?

— Не мисля, че трябва да моля да ми бъде разрешено да дишам…

— Защото не си спомням.

Сал спря, за да се наслади на изключително вулгарния лозунг, който беше изписан на гърдите й. Едно от облеклата, които тя бе взела от Августин, бе черен котешки костюм, по който бяха изписани неонови графити, които се появяваха в определени моменти. Сал бе открила, че може да влияе върху избора на думи, ако се замисли усърдно и тя истински се забавляваше с това.

— Разбира се, аз не си спомням особено много за теб — продължи тя. — Ти никога не си казвала повече от две думи на някой, с изключение на твоите въображаеми приятели…

— Те бяха духове!

— … винаги се прокрадваше в сенките и придобиваше призрачен вид, ако някой те забележеше…

— Чудя се защо ли?

— … което, доколкото мога да кажа, не се е променило.

Задържах въздуха си, като имах намерение да науча костюма й на една нова дума, само дето точно в този момент тя пристегна връзките и целият ми въздух напусна дробовете ми със свистене.

— Да държиш главата си наведена ниско долу, е най-лошото нещо, което можеш да направиш! Това те прави уязвима.

— Което си е така, тъй като аз съм си такава, нали?

— През целия си живот ли ще се криеш? Ти трябва да покажеш на всички, че те трябва да се страхуват от теб, а не обратното. Това, което направи с Консула, това беше нещо добро. Това ги накара да отстъпят малко, да се замислят. След това не си имала повече проблеми с Кръга, нали?

— Като изключим огромната щедрост, която проявиха към мен, нали?

— Хм. Може би, трябва да изтъкнем нещата малко повече.

— Още малко изтъкване и ще съм мъртва.

Сал се обърна да вземе шампанското си и върху гърба й се изписа един доста вулгарен израз. Намръщих се, но нямаше как да се преборя с цялото количество плат.

— Нямам никакви проблеми, защото те не знаят къде съм.

Сал спря, за да кимне към последния пиколо, който изглеждаше безкрайно изтощен. Той донесе един сандък, който бе достатъчно голям, за да се скрие в него цяло тяло. И като се имаше предвид на кого принадлежеше, това можеше и да е истина.

— Скъпа, всеки знае къде си! — каза тя, в момента, в който той напусна стаята. — Имам предвид, стига де. Какво си мислиш, че правим ние тук?

— Планирате да пребиете Казанова?

— Нещо друго.

— Не знам, Рейф ви се обади…

— И обикновено ние скачаме, когато той щракне с пръсти — каза Сал, завъртайки очи. — Алфонс дойде, за да се подмаже на новия шеф. И тъй като той не е наоколо, това си ти.

— А-ха.

Алфонс да ми се подмазва, бе все едно земята да почне да се върти на обратно.

— Ама ти наистина не схващаш, нали? — Сал наистина изглеждаше озадачена. — Има война. Всеки избира страна. Тези, които са умни, се присъединяват към тези, на чиято страна е силата. Като Мирча. Като теб.

— А какво стана с Тони? Нали той е твоят господар.

— И никога не бях разбирала колко много мразя тази гад, докато не изчезна.

— Но ако той се върне…

— Ще го убия — каза Сал и звучеше така, сякаш се наслаждава на възможността.

— Не можеш. Като твой господар…

— Тогава той няма да е мой господар. Това ще е Мирча.