Карън Ченс - Прегърни нощта

Един плачещ ангел се разпадна в експлозия от сив прах, разпервайки крилете си настрани. Отне ми цяла секунда да разбера, че не съм мъртва и се хвърлих настрани към близкия обелиск. Притиснах се плътно към земята, чувствайки как калта пропива вече подгизналите ми дрехи, докато дъжд от куршуми се сипеше върху камъка над главата ми, предизвиквайки искри. Почвах да подозирам, че да си грабител на гробници не е толкова забавно, колкото се очакваше.

Разбира се, това бе животът ми напоследък. Низ от събития, които благородно можеха да бъдат класифицирани като бедствия, ме бяха принудили да заема поста на Пития — главната гадателка на свръхестественото общество. Сребърният кръг, група от магове, които боравеха с бялата магия, очакваше властта да се наследи от някой от техните кротки последователи, тъй като това се случваше вече няколко хиляди години. Бяха, меко казано, ужасени, когато силата премина в мен: Каси Палмър, необучена ясновидка, покровителствена от вампирски мафиотски бос и дружка на боен маг ренегат.

Някои хора не усещаха иронията.

Маговете изразиха своето несъгласие, като се опитаха да ме пратят да разгадая великата мистерия какво-следва-след-смъртта. Аз обаче не бях особено любопитна и се опитвах да стоя далеч от тях. Уви, не се справях много добре.

Реших да се пробвам да намеря по-добро укритие в близост до една крипта. Бях наполовина път, когато нещо, което усетих като гигантски чук, ме повали на земята. Сноп светлина избухна върху близко дърво, карайки въздуха да затрепти и да се изкриви от електричеството, изпращайки синьо-бели, съскащи змии да криволичат над оголената мрежа от корени. Той остави дървото, разцепено на две и почерняло в центъра си като старо огнище, въздухът — пълен с озон, а главата ми пулсираше, вследствие на това че се разминах на косъм със смъртта. Над мен една гръмотевица злокобно проряза небето — подходящ звуков ефект, който бих оценила далеч повече на кино.

Говорейки за ирония, щеше да е наистина изумително, ако Майката Природа успееше да ме убие преди Кръгът да има своя шанс. Запълзях слепешком в посока на криптата, безпомощна в нощта, премигвайки, за да отмия послеобразите. Поне открих защо дръжките на оръжията бяха набраздени: когато дланта ти се поти от смразяващ ужас, продължаваш да успяваш да стискаш здраво нещото.

Моят нов 9-милиметров не пасваше на ръката ми както стария, но тежестта му беше подобна. Като за начало реших, че е добре да го нося със себе си, докато стрелях само по свръхестествените лоши момчета, които вече се бяха опитвали да ме убият. По-късно ми се наложи да разширя тази дефиниция, тъй като животът ми постоянно беше в опасност. Сега разчитах на по-обширни правила, някъде между проактивна-самозащита и копелетата-трябва—си-го-получат, за което, ако живеех достатъчно, щях да обвиня побъркания си партньор, който ме беше зарязал.

Намерих криптата, като първо се сблъсках с лице в нея, ожулвайки бузата си в порестия варовик. Наострих уши, но нямаше и следа от моите преследвачи. Градушка от куршуми се посипа по близката пътека, рикоширайки от паветата и разпръсвайки се във всички посоки. Добре де, никакъв знак за нападатели, освен факта, че някой продължаваше да стреля по мен.

Притиснах се до стената и си напомних да не преигравам и да не прахосвам куршуми. Вече бях лоботомирала купидончето след един порив на вятъра, който бе завихрил няколко листа около него, създавайки моментното впечатление, че то се движи — и това бе съпроводено със светлината на почти пълната луна. Сега беше дори по-зле, тъй като вятърът беше довял тъмни облаци, а ръменето правеше невъзможно да чуя нечии приближаващи се тихи стъпки.

Стрелбата най-накрая спря, но цялото ми тяло продължи да трепери толкова силно, че накрая изпуснах резервния пълнител, който бях извадила от джоба си. В стария все още имаше останали няколко куршума, но не исках да свършат в критичен момент. Друг изстрел удари купидона, който бях обезглавила, отчупвайки парче от него. Аз отскочих и краката ми удариха нещо, което цопна в близката локва. Коленичих, претърсвайки тревата наоколо за него и опитвайки се да проклинам тихичко.

— Малко наляво.

Обърнах се, с пистолет в ръка, а сърцето ми щеше да изскочи. Но тъмнокосият мъж, който се беше подпрял на покрития с мъх фонтан, не изглеждаше да е притеснен. Може би, защото вече не притежаваше тяло, за което да се тревожи.