Карън Ченс - Прегърни нощта

— Но костите са им тук.

— Няма значение. Духовете могат да обитават някоя къща, дори и телата им да не са заровени там. Всичко зависи от това какво е било важно за тях в истинския живот, мястото, където усещат връзката. — Огледах се наоколо и потиснах потръпването. — Не мисля, че някой може да почувства истинска връзка с това място.

Приткин най-накрая избра посока и ние отново се втурнахме, промушвайки се през пролуките в скалата, които понякога едва бяха достатъчно големи, за да премина аз. Нямах идея как успява той, но основавайки се на промърморените коментари, които достигаха до мен, не минаваше без някое и друго ожулване. Най-накрая стигнахме до малко по-широк коридор, което означаваше, че все още трябваше да вървим поединично, но поне можехме да побързаме. За минута си помислих, че може и да сме успели да се измъкнем от преследвачите си, но както обикновено законът на Мърфи влезе в действие.

Едва бяхме заобиколили ъгъла и се натъкнахме на множество тъмни сенки. Имаше викове и куршуми, и заклинания, като едно от последните експлодира в щитовете на Приткин, разпуквайки ги подобно на сапунен мехур.

— Бягай! — изсъска в лицето ми.

Чух някакъв тътен, подобно на далечна гръмотевица, след което покривът се сгромоляса с трясък, който погълна всичко.

Отне ми няколко секунди да осъзная, че все още съм жива. Бях свита на кълбо, ръцете ми предпазваха главата, в очакване на атака, когато осъзнах, че коридорът бе толкова тих, колкото можеше да се очаква от гробище, от което беше част. Единствените хора наоколо бяха или вградени в стените, или погребани под купчина чакъл, който собствената им магия бе срутил от тавана върху главите им. Строполих се обратно на пода, дишайки накъсано и опитвайки се да не изкрещя.

Останах така около минута, след което почнах да опипвам наоколо за фенерчето и ръката ми се обви около пластмасовия цилиндър. Включих го, облекчена, че все още работи и видях Приткин да лежи наблизо. Той не се движеше, а ярка и плашеща кръв покриваше голяма част от челюстта му. „Мърфи и скапаният му закон могат да вървят по дяволите“ мислех си яростно, докато енергично разтърсвах тялото му.

— Би ли желала да престанеш? — попита ме той учтиво.

Зяпнах! Не бях много сигурна, но един учтив Джон Приткин можеше само да е предвестник на апокалипсиса.

— Да не си си ударил главата?

Опитах да се приближа и да се убедя сама, но коляното ми неволно бутна прах и камъчета към отворената рана на челото му.

— Ако ти кажа, че съм добре, ще престанеш ли да се опитваш да ми помагаш?

Всяко мускулче в тялото ми се отпусна, когато чух познатия тон на бързо привършващо търпение. Така беше по-добре; да си на родна почва.

— Е, все още си жив? — гласът ми излезе дрезгав и груб.

— Дяволски си права.

Въпреки това обаче той все още лежеше, без да прави опит да се изправи, затова насочих светлината на фенерчето наоколо, за да му дам минутка да се свести. Отне ми няколко секунди, за да осъзная какво виждам. Приткин беше успял да издигне щитовете си отново, които сега сияеха в синьо и подобно на водна повърхност, по която пробягваха жълтеникави оттенъци. Но таванът вече не беше над тях. Или, по-точно казано, беше, но вече не беше свързан с нищо.

Огромни, наполовина издълбани блокове, някои от които все още носещи белези от някога дълбаещите ги длета, лежаха върху вече не особено надеждно изглеждащите щитовете. Всеки път щом се потрепнеха, малки струйки чакъл и пясък се спускаха по щита и отекваха глухо в относителната тишина. По-големите парчета не намираха посока да се търколят, но се движеха достатъчно, за да покажат, че не са част от нещо стабилно. Дори малките късове, с размери не по-големи от дланта ми, щяха да болят кошмарно, ако паднеха върху нас, а не исках да си представям какво щяха да причинят големите. Гротескните силуети на двама магьосника, едва на метър от мен, бяха достатъчно красноречиви. Можех да се протегна и да ги докосна, така както бяха заклещени между срутването и щита. Телата им бяха странно изкривени, деформирани, хванати в капана на отломките, изглеждайки като древни вкаменелости, чиито очи блестяха на отразената светлина. Но вкаменелостите обикновено не оставяха следи за процеса, довел до тяхната гибел, или поне не цветни такива.

Червените линии, набраздяващи бялото на костите контрастираха с меките златисти нюанси на старите екземпляри. Една ръка, допряна до синия щит, бе застинала в отчаяния си опит за самозащита — сякаш човешката сила можеше да устои на тежестта на огромна планина. Противно на всяка логика се зачудих дали следващият път, щом Приткин вдигне щита си, щяха да личат кървавите следи.