Карън Ченс - Прегърни нощта

Изглежда това задоволи стража, който тръгна да търси някой друг, когото да атакува. Аз насочих вниманието си към закачуления и се зачудих дали не си губя времето да защитавам един труп. Защото мъжът лежеше неподвижно, едната му бледа ръка бе протегната встрани, а качулката все още забулваше лицето му. Той дори не изглеждаше така, сякаш дишаше, въпреки че беше трудно да се каже със сигурност. Но ръката беше топла и изглеждаше достатъчно човешка, така че дръпнах качулката, за да проверя за наранявания.

И замръзнах.

Можех да чуя как лудостта е навсякъде около мен, слонът беснееше, стъкло се чупеше, хората проклинаха. Но нищо от това не изглеждаше толкова реално като лицето по средата на чернотата, която бе задълбочена от цветовете на прелитащите заклинания. Едно много познато лице.

Не. Трябва да съм била ударена по главата и просто бях пропуснала да забележа, защото определено халюцинирах. Премигнах усилено няколко пъти, но и това не помогна: лицето упорито си оставаше същото. Притиснах кокалчетата на ръцете към очите си и останах така около минута, без да хипервентилирам, защото това щеше да ме отслаби, а аз не можех да си го позволя, но може би, дишах малко по-трудно. Междувременно пуснах ръцете си в скута отново, тъй като бях успяла да си възвърна самообладанието. Или поне нещо подобно на него. Погледнах отново надолу към лицето и вероятно започнах да хипервентилирам, докато мозъкът ми се опитваше да възприеме това лудо, глупаво, тотално невъзможно нещо, което очите ми настояваха да приема. Но те грешаха — трябваше да е така — защото това не можеше да е Приткин. Аз го оставих го в Данте, като той щастливо вярваше, че ще се върна след малко. И освен ако не беше намерил машина на времето, той все още си беше там. Но това не беше и Розиер. Защото въпреки че знаех, че демонският лорд може да кърви, се съмнявах, че той може да изпадне в безсъзнание от малка рана на главата.

Той изглеждаше малко различен, помислих си глупаво, с дълга златисто — червена коса, падаща в очите му и стигаща до раменете му. Изглеждаше по-млад, а лицето му бе по-слабо, което правеше носът му да изглежда по-голям от обикновено, а скулите му да изпъкват по-силно. Устните му, които винаги са били тънки, красиво прорязваха челюстите му. Предположих, че той се е нуждаел от някаква дегизировка. Той не можеше да изглежда един и същ, живот след живот; все някой щеше да забележи. Може би затова знаеше толкова малко за вампирите. Нямаше да е особено умно, ако се мотаеш със същества, които са толкова стари, колкото и ти, които можеха да запомнят лицето на някой отпреди сто години, независимо от маскировката, която носеше. А Приткин никога не е бил глупав.

„Не, това не е Приткин“, поправих се аз. Чух гласът на ексцентричния джин в главата си, който ми казваше, че авторът на Кодекса е бил наполовина инкубус. А Казанова ми бе казал, че в цялата история има само едно такова същество.

Вгледах се в това лице — Господи, той никога не е бил със сносна прическа, нали? — и не можех да повярвам. Но фактът си беше факт, аз вече знаех за един британски маг, полуинкубус, който беше живял в 1793 и който сериозно се занимаваше с Кодекса. И неговото име не бе Приткин. По дяволите! Дори го казах на себе си — той не изглеждаше като Джон. Но внезапно, той ужасно много започна да прилича на Мерлин.

$id = 9774

$source = Моята библиотека

Издание:

Автор: Карън Ченс

Заглавие: Прегърни нощта

Преводач: eli_uz; Rhin; Vania

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2020

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: eli_uz

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12510