Карън Ченс - Прегърни нощта

Някой ме сграбчи за крака, когато достигнахме таванското ниво, но Мирча изрита назад и аз чух как този някой, който и да беше, се сгромоляса надолу по стълбите. Той се протегна да отвори вратата на стаята, която изглежда беше спалнята на слугите, отвори прозореца и се озовахме върху гладкия лед на покрива, преди да успея да изпротестирам. Тогава той спря, вглеждайки се в главния вход долу, където няколко дузини тъмни фигури нахлуха през централната врата. Явно избягват да чупят прозорците, помислих си безучастно.

— Можеш ли да направиш това, което направи в казиното? — попита Мирча, а гласът му беше много по-спокоен, отколкото трябваше при създалите се обстоятелства.

— Какво? Не, не още.

Замаяността и гаденето от толкова много последователни пренасяния почти бяха отминали, но все още се чувствах изтощена. Съмнявах се, че можех да пренеса себе си, камо ли и двамата.

Мирча не зададе друг въпрос, само ме преметна върху дясното си рамо, което ми позволи да видя как една фигура с наметало нахлу в стаята зад нас. Това беше един от гостите, който беше забулен с качулка. Аз реших обаче, че нямам никакво желание да видя какво има отдолу.

— Трябва да скоча, дулчеата — каза Мирча, поглеждайки новодошлия равнодушно.

— Да скочиш? Какво?

Бях сигурна, че не съм чула правилно.

Закачуленият изпрати едно заклинание надолу по стълбите, след което барикадира вратата, като премести един тежък гардероб зад нея.

— Ако се каниш да скачаш, направи го или се махни от пътя — изръмжа той. И всичко това се случваше, когато вече бях започнала да се чудя дали не се бяхме набутали в капан. Стрес, помислих си бегло. Това трябва да е.

— Чакам останалите от маговете да влязат, за да поставят бомбата — каза Мирча кратко.

— Каква бомба? — казахме в един и същи глас закачулената фигура и аз.

— Тази, която военните магове от Парижкия събор, носят, за да унищожат тази къща и както се надяват, заедно с нея и Кодекса.

Нищо чудно, че той беше откачил долу или каквото му се беше случило. Явно беше подочул нещо за това тази вечер. И ако това нещо беше достатъчно интересно за хората, че да разказват истории за него, то аз не исках да имам нищо общо. Но не можех да си тръгна. Не и когато бяхме толкова дяволски близко!

— Защо да го унищожават? — попитах. — Не го ли искат за себе си?

— Да, и затова най-вероятно старателно претърсват, за да го намерят. Но ако не го намерят, те ще унищожат тази къща и всичко, което се намира в нея, за да не попадне в ръцете на тъмните.

— Кодексът не е тук — каза закачуленият, проправяйки си път през прозореца. Сега вече бяхме трима, които бяхме кацнали върху заледения покрив. — Съборът ще убие много хора без никакъв смисъл!

— Съмнявам се — каза Мирча, кимвайки към централния вход, където бе започнал бой между маговете и гостите на партито, повечето от които се бяха измъкнали невредими от капана в библиотеката.

Аз се отдръпнах, когато Паринда профуча толкова бързо покрай нас, че бризът разроши косата ми; явно беше намерил друго приложение за килима си. Той хвърли нещо в тълпата от магове долу, което експлодира в жълта мъгла, която прояде щитовете им подобно на киселина и подпали много от тях. Освен това се подпали и задната част на баржата, което подлуди слона.

Звярът отдолу никак не беше щастлив от този факт и започна да вилнее, вдигайки един маг с хобота си и хвърляйки го върху близката къща, в която той се удари с оглушителен звук. Атаката разпръсна останалите от маговете, които се разбягаха във всички посоки, за да избегнат да бъдат прегазени от слона или тежкото седло, което се беше плъзнало надолу по гърба на животното и се люлееше насам-натам като украсен със скъпоценни камъни таран.

— Сега е моментът — каза Мирча.

— Чакай! За какво говориш? Какво ще правиш? — попитах аз и усетих как мускулите под мен се стегнаха. Суматохата бе опразнила зоната под нас от магове, осъзнах аз, и Мирча смяташе да се възползва от това предимство. — О, не. Не, не. Аз имам проблем с височините и…

— Дръж се — каза ми той и ние се озовахме във въздуха.

Дори нямах време да извикам. Усетих порив на студен вятър, кратко чувство на безтегловност и тогава ние се приземихме върху палубата на кораба. Мирча пое по-голямата част от тежестта от падането, но въпреки всичко то ме откъсна от ръцете му и ме запрати в закачуления, който явно бе скочил с нас. Определено той не беше вампир — по гръбнака ми не пробяга тръпка — но как, по дяволите, някой човек можеше да скочи така и да оцелее?