Карън Ченс - Прегърни нощта

— Окей. Извинявай. Какъв е въпросът?

Той ме погледна подозрително.

— Не искаш ли да чуеш за трагичния ми живот и болезнена смърт?

— Честно казано не.

Главата внезапно изглеждаше обидена.

— И защо не? Смъртта ми не е ли достатъчно интересна за теб? Може би, ако Робеспиер се мотаеше някъде наоколо, проклет да е, щеше да го изслушаш, нали?

— Аз не…

— Но за простия капитан на Източноиндийска компания, който направи грешката да се качи на грешния кораб, няма нужда да се притесняваш, нали така?

— Виж! — казах аз гневно. — Тази нощ определено не е една от най-приятните за мен. Ако искаш ми разкажи, ако искаш недей — твоя си работа!

— Добре де, няма причина да крещиш — каза главата, мусейки се. — Господарката просто искаше да знае името на шивачката ти.

— Какво?

— Магът, който е омагьосал полата ти — обясни главата с тон, с който ясно ми даваше да разбера, че най-голямото изпитание в живота след смъртта му бе да се оправя с такива като мен.

— Той не е… свободен точно сега.

Което си беше самата истина, тъй като той все още не бе роден.

— Опитваш се да запазиш тайната за себе си, а? Господарката няма да хареса това — каза главата радостно.

Мирча и Минг-де си бъбреха, докато аз разговарях със слугата. Дори не се опитвах да следя разговора им, който беше на мандарин, но разпознах фразата „Кодексът на Мерлин“. Но дори и да не бях, Мирча внезапно стегна хватката си около ръката ми, което със сигурност щеше да привлече вниманието ми.

— Тук сме заради Кодекса, така ли? — прошепна той.

Погледнах го, чудейки се за какво беше целият този шум.

— Да. Казах ти…

— Каза, че става въпрос за книга със заклинания!

Мирча започна да се кланя и да избълва огромно количество думи на китайски, докато ме дърпаше надалеч от Минг-де.

— Това пък какво беше?

— Дулчеата, да опишеш Кодекса на Мерлин като книга със заклинания е почти същото като да кажеш, че Титаник е лодка.

Аз определено не схващах какво става, но забелязах, че се насочихме право към изхода.

— Почакай! Къде отиваме?

— Махаме се оттук.

Задърпах се на обратно — защо и аз не знаех, тъй като нямаше никакъв смисъл.

— Но наддаването ще започне всеки момент!

— Точно от това се страхувам — промърмори той, когато всички светлини загаснаха.

Стаята не беше кой знае колко осветена и преди, бяха запалени само няколко свещи, но сега бе настанала абсолютна тъмнина. Усетих как една ръка се плъзга около кръста ми и извиках, но тогава разпознах тръпките на проклятието. Хората мърмореха и се въртяха насам-натам, докато Мирча си проправяше път през тълпата, като почти ме носеше. Не разбирах какво не беше наред с него; никой не изглеждаше щастлив от внезапната тъмнина, но и в нея нямаше нищо застрашително. Междувременно бяхме стигнали стълбището, а очите ми се бяха адаптирали достатъчно, че да мога да виждам на светлината, която се излъчваше от роклята ми. Стаята бе изпълнена със светлина от звездите и със сенки и изглеждаше по същия начин, както преди. Или поне беше така, докато група тъмни силуети не влетя в нея през прозореца. Мирча ме придърпа в прегръдките си и почти прелетя до фоайето, където се сблъскахме с друга дузина тъмни силуети, които идваха. Очите ми не можеха да се фокусират върху тях, но не мислех, че това има нещо общо с липсата на светлина. И тогава ние отново се озовахме отгоре на стълбището и то за точно толкова време, колкото ми бе необходимо да се пренеса. Мирча спря пред библиотеката, избягвайки магът, който се препъваше назад от вратата, а летящите ветрила на Минг-де бръмчаха около главата му като раздразнени оси. Едното от тях бутна една свещ по пътя си и гладко я разряза на две.

Погледнах през вратата на библиотеката и не видях нищо друго, освен огнен вихър от заклинания, трясъци и викове, всеки от които бе толкова бляскав, че не можех да различа никакви подробности. Тогава Мирча сграбчи мага, който блокираше пътя нагоре и го хвърли надолу по стълбите. Той се стовари върху групата тъмни сенки, които се опитваха да се качат по тесните стълби в същото време и повечето от тях се срутиха назад.

С едно мигване и ние вече бяхме върху следващия етаж, където един маг се беше срещнал с контесата. Нейната прекрасна пелерина се бе превърнала в една блестяща мрежа, която се бе обвила около мага подобно на паяжина. Точно преди да успеем да вземем последните стъпала тя го придърпа към себе си, а зъбите й бяха вече оголени и искрящи.