Карън Ченс - Прегърни нощта

— Ще бъда щастлив да ти разясня за какво точно става въпрос малко по-късно. Но засега ще оценя малко по-подробно обяснение относно факта защо сме тук.

— Ще наддаваме за книга със заклинания. Ти току-що видя нашите съперници.

Мирча ме погледна скептично.

— Познавам Минг-де добре, но само защото веднъж бях връзката на Сената с нейния двор. И съм срещал само веднъж Паринда, защото и двамата имаме репутацията на личности, които рядко излизат извън пределите на собствените си земи. Ако те искаха такъв предмет, щяха да изпратят техен слуга.

— Е, явно са решили друго — казах, ровейки из остатъците от якето на Мирча, докато не намерих кърпичка.

Опитах се да изтрия, колкото се може повече от това, което той бе хвърлил върху мен; за щастие по-голямата част от отварата беше засъхнала и повечето от нея просто се разпадна на прах.

— Поне няма миризма — казах тъжно.

Мирча взе кърпичката и започна да трие зелената течност по врата ми. Кокалчетата му едва ме докосваха и дори тогава се усещаха през сатенения плат на кърпичката. Това бе едно странно усещане, близко до докосването, но не точно, достатъчно топло, но и незабележимо. Тогава Мирча промърмори, усилвайки леко натиска, толкова, че да мога да усетя инициалите, избродирани върху парчето плат.

— Защо се върна за мен? Не съществувам ли в твоето време? Дефинирай „съществувам“, помислих си, докато малкото квадратче ме почистваше, слизайки надолу, а краищата му докоснаха гърдите ми.

— Консулът нямаше да ме остави да дойда сама тук — въздъхнах аз. Когато си говорехме с Били да взема Мирча със себе си, той все още бе относително с ума си или поне дотолкова, доколкото му позволяваше проклятието. Но ако Консулът бе толкова отчаяна, че да заповяда да го затворят, то тогава той не можеше да ми помогне. А аз наистина се нуждаех от компетентна помощ.

Ако Мирча умреше, нямаше съмнение, че Консулът щеше да ме обвини за това. И за разлика от Кръга, които явно имаха достатъчно много проблеми, за да се съсредоточат само върху залавянето ми, то тя щеше да ме превърне в единствения си враг. Ако ме искаше мъртва, бях абсолютно сигурна, че щях да умра. Много бързо.

— Можеше да избереш друг сенатор — изтъкна Мирча.

Не можех да измисля убедителна лъжа, докато по тялото ми пробягваха тръпки, които следваха ласките му с огромна страст.

— Другият „ти“ беше зает — казах, сграбчвайки проклетата кърпичка и отдалечавайки я от себе си, преди да загубя остатъка от разума си. Така нямаше да стигнем доникъде, а аз не бях мазохист.

— За нещо толкова важно със сигурност щях да успея да намеря време — каза Мирча тихо.

И да, нямаше никакъв начин той да прати някой друг да се погрижи за нещо, което го засягаше толкова лично. Но все още нямах намерение да му казвам нищо.

— Просто ще трябва да ми се довериш — казах му.

— Дори и след като ти няма да ми направиш същата услуга?

Поех си дълбоко дъх и се концентрирах върху това да не почна да блъскам главата си в стената.

— Няма много повече, което да мога да ти кажа. Вероятно вече ти казах повече, отколкото трябваше. Всичко, което трябва да знаеш, е, че трябва да вземем тази книга или и двамата ще загазим много.

На Мирча му отне минута да обработи информацията. Аз бях сигурна, че той няма да остави нещата така, че няма да приеме само моята дума. Но тогава той ми подаде ръка.

— Мога ли да приема, че това е първата ни среща?

— Оу, ние вече минахме по този път — казах, преди да помисля.

Той се усмихна леко.

— Добре беше да знам това.

Човекът, който отвори вратата, бе около 40-годишен с оредяваща коса под перуката, която бе килната на главата му, а в устата му се виждаха множество липсващи зъби. Той не изглеждаше като някой, който бе способен да защити един легендарен магьосник, но, може би, бе само иконом. Ние го последвахме по тесен коридор и се качихме по стълбите до библиотеката. В нея имаше богато изваяна мраморна камина, етажерки с книги на две от стените, седефени орнаменти върху корнизи от тъмно дърво и три дузини гости.

Всички ни погледнаха, когато икономът или който беше там, ни представи. Не бях чула Мирча да казва името си, но мъжът го познаваше така или иначе, въпреки че аз бях просто „гост“. Нямаше нужда да се тревожа за външния ни вид: това, че Мирча нямаше сако се прие като нова модна тенденция. Видях как няколко други мъже тайничко свалиха саката си след няколко минути, явно не искайки да пропуснат новата модна линия. Но един от тях остана равнодушен, обвит от главата до петите в дебела черна пелерина, която бършеше пода и от която се подаваше само носа. Това бе добре дошло за мен, защото хората, които можех да видя, ми идваха в повече.