Карън Ченс - Прегърни нощта

— Къде сме?

— Париж, 1793 — казах аз, опитвайки се да не се задъхам, за да може да ме чуе.

Трябваше почти да чета по устните му, за да го разбера, поради симфонията от ударни инструменти, която звучеше в ушите ми.

— Или поне така се надявам.

Мирча остана притихнал за момент, за да схване ситуацията.

— Защо? — попита той накрая.

— Казах ти. Отиваме на парти.

Над рамото му наблюдавах как от баржата се спусна рампа, която опря в заледената улица. Тя беше червена като корпуса, върху който червеното оформяше фон за множество спирали от златно, синьо и зелено, които накрая очите ми разпознаха като огромен дракон. Издяланата му муцуна оформяше носа на кораба, а с ноктите на предните си два крака държеше блестяща златна топка, поставена почти като прожектор. Дългото му подобно на змия тяло се простираше по цялата дължина на страничната част на корпуса и завършваше в бодлива опашка близо до носа. Нямаше нито гребла, нито платна или други приспособления за придвижване, така че нищо не можеше да обясни как този кораб се приземи между къщите без никаква вода наоколо.

Четирима огромни мъже в златно снаряжение слязоха по рампата. Техните брони бяха покрити изцяло с малки люспи, които имитираха тези на дракона. Те заеха място от двете страни на рампата, двама по двама, носейки дълги копия като почетни стражи. Тогава от драконовия корем се появи малко летящо кресло с още по-мъничка жена в него. Нейните невъзможно малки крака бяха обути в сатенени обувки с цвета на лотус и нямаше нужда да се питам защо креслото левитираше, тъй като нямаше начин това миниатюрно същество да успее да удържи дори собствената си тежест.

На пръв поглед тя изглеждаше безпомощна подобно на натруфена кукла, която бе задвижвана от нейните прислужници. Този образ контрастираше рязко със силата, която се излъчваше от нея подобно на малка супернова, заливайки улицата с невидима, но почти задушаваща мощ. Гардовете бяха просто шоу; тази красавица нямаше никаква нужда от защита.

— Коя е тази? — успях да попитам.

— Минг-де, императрицата на китайския двор — почти същото като нашия Консул — прошепна Мирча, дъхът му замръзна във въздуха точно пред лицето ми.

Наблюдавах украсените с камъни дракони върху роклята на Минг-де, които се увиваха, усукваха и гърчеха по начин, за който първоначално си бях помислила, че е резултат от играта на светлината, хвърляна от фенерите. Но не, един малък златен дракон пробяга по подгъва на полата й, блещукащ на фона на пурпурната коприна и аз осъзнах, че те имат собствена воля.

— Но как се появи тук?

— Чрез пътуване по лей линиите — каза Мирча, докато бляскавата процесия влизаше вътре.

— Какво?

В този момент се появи нова светкавица, този път зелена, последвана от такъв грохот, че подскочих. Премигнах и когато погледнах отново, видях огромен сив слон със златно седло точно до кораба на Минг-де. Слонът явно нямаше толкова място, колкото му се искаше, и той нададе ужасяващ рев на протест. От задната част на баржата се подаде главата на един пазач и викна нещо, след което огромният кораб започна да се движи напред, докато не удари стълба на лампата и трябваше да спре. Всичко това започваше да изглежда като парти, гостите на което не бяха помислили особено за паркирането.

След малко слонът коленичи и от него слезе група индийци. Те носеха великолепни дрехи от сини и зелени паунови пера, въпреки че на пръв поглед нищо не се движеше. Между тях бяха накичени толкова много скъпоценни камъни, колкото имах в чантата си, а сапфирът върху тюрбана на един от мъжете бе голям колкото юмрука ми. Но явно те се бяха подготвили за аукциона, защото когато се насочиха към входа, зад тях се понесе едно летящо килимче, което носеше сандък. Усетих как стомахът ми се преобръща. Ако това бяха тези, които ще наддават, имах сериозен проблем.

— Добре. Какво става? — попитах аз.

— Махараджа Паринда от Индийски Дурбар. Подобно на нашия Сенат — обясни Мирча. — Мисля, че жената е Газала, втората след него.

— Но как са пристигнали тук?

— Дошли са с помощта на лей линиите.

— Това го каза и преди. Не ми помагаш особено.

Мирча повдигна вежда.

— Никога ли не си използвала лей линия?

— Дори не знам какво значи това.

— Наистина ли? Напомни ми да ти покажа някой ден. Мисля, че ще намериш преживяването за… ободряващо.

Гледах го и наистина силно се опитвах да си спомня за какво си говорихме. Устата му се разтегна в странна полуусмивка, по-ранното му напрежение бе забравено или по-скоро добре маскирано.