Карън Ченс - Прегърни нощта

Малко петно пепел изпъкваше силно на фона на кремавата коприна. Протегнах се да го изтупам, но той се отдръпна.

— Трябва да тръгваме — казах нетърпеливо.

Вероятно имахме само секунда преди някой, който не трябваше, да ме види.

Отново се протегнах към него, но изведнъж той вече не беше на мястото си. По дяволите! Бях забравила колко бързо могат да се движат вампирите.

— Коя си ти? — Гласът дойде отнякъде зад мен.

Аз се завъртях толкова бързо, че полата ми се оплете в краката ми. Леко се препънах, но бързо се овладях, преди да се просна на земята. Но косата ми се освободи от шикозния кок, който Сал бе успяла да направи, падайки в очите ми. Отметнах я настрани и огледах внимателно асфалта за падналите фиби. Казах й, че това няма да сработи особено. Елегантността и аз определено не бяхме на една и съща вълна. Най-накрая успях да намеря дузина изпопадали фиби и ги вдигнах, опитвайки се да ги задържа, без да разсипя препълнената си чантичка. Марлоу бе претърсил съкровищницата на Сената и бе донесъл една огромна чанта, пълна с бижута, която в момента се опитваше да измъкне рамото ми от ставата. „Преносимо богатство“, обясни той, когато го попитах защо трябва да се разхождам с купчина камъни, пред които диамантът на Надеждата изглеждаше невзрачен. „По време на революцията хората са искали да притежават нещо, което лесно да се транспортира извън страната.“ Можех да поспоря относно леснотата на транспорта, но нямаше да се оплаквам. Просто се надявах, че ще са достатъчни. За съжаление камъните и пистолета ми не бяха оставили място за четка за коса.

— Имаш ли гребен?

Вероятно трябваше да изглеждаме представителни за работата, която ни предстоеше. По начина, по който стояха нещата сега, се съмнявах, че щяха да ни допуснат дори до вратата.

Когато Мирча не отговори, погледнах нагоре и видях, че той държи нещо и то не беше гребен.

— За какво ти е това?

— За теб, ако не ми кажеш истината.

— Вече имам оръжие — казах му объркано. Какво си мислеше, че щях да правя с това нещо? Това не беше пистолет; то беше пушка М16. Нещото беше ужасно голямо.

И беше насочено към мен.

— Оу.

Внезапно получих прозрение. Пуснах фибите и вдигнах ръце. Но оръжието, насочено към гърдите ми, не промени положението си.

— След всичко, през което премина, е обяснимо да си малко объркан — казах. Определено не бях помислила за това по-рано. — Но аз съм тук, за да помогна. Моля те, поеми ръката ми и ще ти го докажа.

Единственият отговор на Мирча бе да отстъпи няколко крачки назад. Може би, за да има по-добър изглед за стрелба. Зад него няколко от вампирите му вдигнаха поглед от гасенето на пламъците и ни видяха. Просто страхотно.

— Остави магията си за някой друг — каза ми той. — Няма да се подам толкова лесно.

— Не използвам… — започнах аз, но той отново се изпари, преди да мога да довърша.

Отне ми около минута преди да го забележа край една от лимузините в другия край на паркинга. И не, да го оставя да замине нанякъде, определено не беше добра идея.

Пренесох се, но през кратката секунда, която ми бе необходима, за да отида там, той беше изчезнал. Отворих едната от вратите на колата, за да проверя дали не е вътре, когато видях да се отразяват в стъклата две петна, които се движеха зад мен. Пренесох се отново преди вампирите да ме сграбчат и се озовах отново близо до мястото, където започна всичко. Започна да ми прилошава — и това не беше добър знак. Особено в случая, когато дори не бяхме успели да направим това, което трябваше.

Огледах се наоколо, опитвайки се да намеря Мирча и почти се блъснах в него. И двамата отстъпихме назад и тогава забелязах, че оръжието бе изчезнало. Може би, си беше припомнил, че няма нужда от него, за да ме убие. Или, може би, бе решил да ме остави да му обясня.

— Слушай — казах. — Аз просто искам…

Той хвърли в лицето ми някаква отвара. Устата ми бе отворена и аз се задавих с отвратителната смес. Тя беше зелена и мазна и капчици от нея потекоха по брадичката ми и покапаха по огърлицата на Били. Чудесно. Нещото имаше толкова много дупчици и пукнатини, че вероятно никога нямаше да мога да я почистя.

Когато най-накрая премигнах достатъчно пъти, за да отстраня част от отварата и да мога да виждам, открих, че Мирча ме гледа, полуобъркан, полуядосан.

— Това трябваше да отмие магията — каза той, сякаш си говореше на себе си.

— Вероятно щеше, ако имаше такава! — казах яростно.

Той отново изчезна.

— По-добре се надявай това да не оставя петна! — извиках аз към мястото, където Мирча стоеше допреди малко, точно преди една ръка да се увие около гърлото ми.