Карън Ченс - Прегърни нощта

— Трябва да си много могъща — прошепна той, а дъхът му погали ухото ми — за да не подейства отварата.

Аз се пренесох от почти задушаващата ме ръка и се появих зад него.

— Ще останеш ли на едно място поне за една минута?!

Мирча се обърна отново толкова бързо, че ми беше трудно да го проследя и ме сграбчи за гърлото. Въздъхнах с облекчение.

— Благодаря ти — казах искрено и ни пренесох преди някой друг да забележи играта ни на криеница.

Минута по-късно се оказах притисната до една твърда, студена тухлена стена. Тялото ми ме уведомяваше, че явно бях направила прекалено много пренасяния за кратко време, и аз почти се свлякох в една локва, а обувките ми се напълниха с киша. Да не споменавам и захвата на Мирча около шията ми, който се бе стегнал малко повече, отколкото трябваше.

— Къде сме? И коя си ти?

Не можех да го видя много добре, но определено звучеше вбесен.

— Кога сме, а не къде? — поправих го аз.

Валеше лек сняг, който полепваше по миглите ми. Не можех да видя особено много, тъй като тялото му ми препречваше погледа, но нощта бе влажна и студена, а не топла и суха, а под краката ни имаше калдъръм, а не асфалт. И съдейки по замайването, което ме бе обхванало, явно ние се бяхме върнали поне няколко века назад в миналото.

— И ти знаеш коя съм аз.

— Ти не си моята Касандра.

Тонът му бе равен и режещ. Такъв, какъвто никога не бях чувала или поне не спрямо мен.

— Тогава коя съм аз?

Наистина ми се искаше поне за минута улицата да се спре на едно място, за да мога да си поема отново въздух, за да помисля.

— Ти си магьосник, който използва илюзия, която ако не прекратиш — ръката му се стегна още повече — аз ще я премахна.

Преглътнах и се отпуснах в ръката му. Чудех се колко още време щях да издържа, колко още щеше да се стяга хватката му, преди да спра да успявам да преглъщам, преди да спра да дишам. Изглежда, това нямаше да отнеме много време, но не можех да измисля нищо, с което да го накарам да отпусне захвата си. Никога не ми беше хрумвало, че Мирча ще ме сбърка с някой от хората, с които сме във война. Защото аз го разпознавах инстинктивно, не можех да го сбъркам и просто смятах, че и той ще се чувства по същия начин.

Явно бях сгрешила.

Можех да усетя пръстите му около гърлото си и знаех, че трябва да кажа нещо, да направя нещо, веднага. Но аз не можех да се пренеса отново, не и толкова скоро, не и когато паниката и изтощението бяха завладели съзнанието ми. И бях сигурна, че ще припадна, преди да успея да измисля нещо, което можеше да го убеди да изчака минута преди да ме убие… Ръката на Мирча внезапно се отпусна и аз се задъхах, пред очите ми танцуваха малки черни точици, докато се борех с всички сили да си поема въздух през израненото си гърло. Усетих как повдига брадичката ми и отмята косата от лицето ми, но тези жестове бяха прекалено тривиални в сравнение с асфиксията. Нежни пръсти проследиха няколко леки белега по шията ми, успокоявайки ме.

— Откъде имаш това?

Гласът му бе немощен, но аз не бях сигурна дали това беше той или аз. Ушите ми все още звъняха или от пренасянето, или от цялата тази работа с душенето, не бях много сигурна. Отне ми няколко секунди, за да разбера за какво ми говореше. И тогава разбрах защо ме бе освободил, защо вероятно нямаше да умра тази вечер — или поне не от неговата ръка. Облегнах се на тухлената стена, толкова облекчена, че бях готова да се разсмея, само че прекалено много ме болеше гърлото.

— Къде?

Гласът му сега беше по-силен, по-настоятелен; може би, той се бе съвзел от шока. Погледнах го, с ръка върху израненото си гърло.

— Къде си мислиш, че е било? — просъсках.

Белезите от ухапване бяха като отпечатъците; те бяха уникални. Аз бях носила белезите от ухапването му в продължение на дни, подобно на дамга. Може би, това беше и главната причина Алфонс, Сал и Консулът, по нейния си начин, да бъдат толкова отзивчиви. И ако те ги бяха разпознали, то и Мирча със сигурност беше.

— Това е моят знак, но аз не съм те белязвал досега.

— Не си ме белязал все още — поправих го.

Нямаше начин как да скрия факта, че съм от неговото бъдеще. Неговата Каси не можеше да пренася хора в пространството. Така че вече бях направила достатъчно. Въпросът беше в това да не се издавам повече.

— Защо не ми каза? Можех да те нараня!

— Можеше?

Той отново ме докосна. Силни пръсти се заровиха в косите ми, разтривайки врата ми, проследявайки внимателно зарасналите белези, докато повече не можех да търпя. Не усещах болка, но не ми беше приятно да докосва двете малки подутини, които бяха останали. Те бяха доста очевадни, поне за мен. Явно и той ги бе забелязал, защото наклони глава и ги целуна, внимателно, леко, устните му бяха меки и горещи срещу малките белези.