Карън Ченс - Прегърни нощта

Това не бе особено чувствено докосване, но тялото ми реагира веднага, а в кръвта ми нахлу голямо количество адреналин. За една минута пръстите ми се вкопчиха в палтото му, без да се интересуват от студа или от това, че миришеше на пушек, или от това, че по врата ми се стичаше нещо лепкаво и зелено.

— Те все още са там — казах, треперейки, докато той проследяваше дължината на шията ми.

— Винаги ще бъдат там — промърмори той. — Ти си моя. Те съобщават този факт на всички, които те видят.

— Щеше да бъде по-добре, ако просто ми бе подарил пръстен — казах, останала без дъх. — Да не споменавам и факта, че първо можеше да ме попиташ!

— Аз съм джентълмен, дулчеата — каза той укорително. — Никога не бих посетил дома на жена — или глава, или тяло — ако не ме е поканила.

— Но аз не бях… — започнах и спрях.

По онова време не му бях дала изрично разрешение, но и не го бях изхвърлила от леглото. И когато накрая се бяхме сборили, Мирча просто бе напуснал.

— Както си и мислех — промърмори той и ме целуна.

И чувството, което ме обхвана, бе топло, влажно и необходимо като вода. Усетих се как отвръщам на целувката с ентусиазъм, след което смътно си помислих, че това не прилягаше много на дама, но явно той нямаше нищо против. Докато ме целуваше, се замаях, по тялото ми се разпростря горещина, сякаш бях пила нещо рядко и странно, и пристрастяващо. Толкова пристрастяващо, че ми отне малко повече време да осъзная, че не влизаше в плана да подхранвам проклятието.

Отдръпнах се с натежали гърди, а студеният въздух прободе голата ми кожа. Присвих раменете си срещу студа и потиснах излизането от устата ми на звук, който щеше да бъде оприличен на стон.

— Можеш ли да не правиш това? — прошепнах аз. И така ми беше достатъчно трудно да мисля, без да се изливат в кръвта ми купища хормони.

— Защо? — Той очевидно изглеждаше озадачен.

— Защото ние не сме… ние няма… Много е сложно всичко, разбираш ли?

Мирча беше способен да казва много неща чрез леки лицеви движения, много повече, отколкото можех да разбера от един цял разговор с него. В момента той бе повдигнал саркастично вежда.

— Дулчеата, единствената възможност да оставя някога подобен знак, е, за да накажа или за да изявя правата си върху някого.

— Може би аз…

— А когато става въпрос за наказание, не се храня от врата.

Преглътнах и замълчах. Нямаше да спечеля по този начин. Ако продължах да говоря, той скоро щеше да измъкне цялата история от мен. И, може би, това нямаше да има значение, но можеше и да има. Защото нямаше толкова много хора, които да могат лесно да приемат това наказание, което го очакваше, без да се опитат да го избегнат. Той нямаше да успее, но вероятно щеше да промени времето.

Огледах се наоколо, но нямаше никой. Можех да виждам поради светлината, която се процеждаше от няколкото премигващи фенери от едната страна на близкия вход. Те бяха прикрепени към къща, която беше плътно долепена към съседната сграда от тази страна на улицата. Никоя от другите къщи нямаше фенери и сенките се движеха по пердетата на техните прозорци. Това плюс факта, че силата ми ме бе отвела там, където трябваше да бъда, означаваше, че вероятно това е мястото.

— Има парти тази вечер — казах, опитвайки се да се успокоя, докато всеки мой нерв крещеше „сега“ и „побързай“, и „той е там“.

Мисълта, че Кодексът може да е само на няколко ярда от мен, беше достатъчна, за да разбърка мислите ми и без помощта на Мирча.

— Няколко тъмни мага ще продадат тази вечер една книга със заклинания. Трябва да влезем вътре и да я купим или откраднем преди някой друг да я е взел или…

Мирча внезапно ме придърпа към себе си и ни притисна отново към стената.

— Не е сега времето… — започнах аз.

В този момент въздухът започна да пука и да се раздира, сякаш всички светкавици в Европа бяха решили да се стоварят върху нас по едно и също време. Имаше порив на вятъра и светът се изкриви по ужасен начин. Секунда по-късно се чу оглушаващ пукот, последван от проблясък на виолетова светлина и по средата на тясната улица се появи богато украсена лодка, която бе толкова голяма, че корпусът почти остърга сградите от едната страна.

Аз се втренчих в нея. Около кораба танцуваха послеобрази от внезапната буря, която бе изхвърлила лодката по средата на улицата просто ей така. Можах само да си помисля, че „да, това е мястото“ преди Мирча да ме дръпне в сенките на една почти несъществуваща алея между две наклонени сгради. Погледът му бе яростно сериозен.