Карън Ченс - Прегърни нощта

Когато Марлоу го игнорира, Алфонс изръмжа.

— Контролирай слугите си — каза Марлоу — или аз ще го направя.

Отне ми около момент, преди да осъзная, че той говореше на мен. Нямаше никакъв смисъл. Алфонс не беше мой подчинен. Алфонс беше… о, по дяволите.

— Ти се отнасяш към мен така, сякаш съм втората след Мирча, така ли? Думите излязоха от устата ми, въпреки че се бях вцепенила.

— Той те определи за такава, когато все още беше с… разума си — каза Марлоу.

Добре, това беше лошо. Много, много лошо. И обясняваше много от нещата, включително и това защо досега Консулът не бе наредила да ме затворят в някоя килия, но това беше единственото предимство. Технически Мирча можеше да посочи всеки, който поиска, за втория след него и той щеше да говори от името на фамилията в случаите, в които господарят не можеше да направи това за известно време. Това беше позицията, която Алфонс имаше при Тони. Но защо, по дяволите, Мирча бе избрал мен? Той имаше огромен персонал в къщата си във Вашингтон, без да споменавам огромната фамилия от последователи, всеки от които щеше да има повече смисъл като временен защитник. Аз не можех да защитя фамилията, което беше втората ми отговорност. Аз дори себе си не можех да опазя жива! Какво си е мислел, дявол да го вземе?

Облизах устни. Това беше издайнически жест, който щеше да ми спечели едно плясване по врата от Юджийн, но те бяха толкова сухи, че не можех да говоря изобщо. Но явно нищо нямаше намерение да излезе от устата ми.

— Разбира се, че го е направил — каза Сал.

Усетих желязна прегръдка през рамената си. Тя казваше: да не си посмяла да се откажеш и да ни опозориш всички. Леко изправих гръб и силата на прегръдката отслабна дотолкова, че да мога да се освободя от нея с едно леко движение.

— Господарят и Пития сформираха алианс.

Изражението на Марлоу ясно показа какво мисли за това, но тогава заговори Консулът и вече мнението на другите нямаше никакво значение.

— Тогава можеш да говориш от негово име — каза тя.

Преместих се малко по-близо, но спрях преди отражението от роклята ми да докосне масата. Съмнявах се, че малките светлинки щяха да я наранят повече от ухапване от бълха, но нямах никакво намерение да пробвам. Вероятно и сама щях да се справя с това.

Погледнах красивото бронзово лице.

— Защо лорд Мирча е бил затворен?

— Както ти казахме — за негова защита. Той не можеше да се контролира, без да причини щети. Капанът също така ни позволи да не го наблюдаваме постоянно.

— Капанът? Имате предвид, че сте пъхнали в…

— Нямахме избор — каза Марлоу бързо. — Нищо друго нямаше да го спре.

Алфонс изпсува, а аз прехапах устни, преди да кажа нещо, след което вероятно нямаше да оцелея, за да съжалявам за казаното. Но въпреки усилията ми, усетих как пулсът ми се ускори до небесата. Тя говореше за нещо подобно на магическата клетка, която Франсоаз се бе опитала да използва върху Греите. Тя бе създадена за опасни престъпници, което означаваше, че създателят й със сигурност не бе си дал труда да подсигури, какъвто и да е комфорт — или пък да накара престъпника да изгуби съзнание. Безцеремонният коментар на Консула означаваше, че Мирча е сам-самичък в един празен свят, като бавно полудяваше, без какъвто и да е било комфорт — без да има с кой да поговори, без да има кой да го докосне. Нищо. Не можех и да се сетя за по-лоша съдба.

— Ще приемеш ли цялата тази лайнарска работа? — просъска Алфонс в ухото ми. Юмрукът му бе свит и той изглеждаше като човек, който скоро щеше да изпадне в амок. — Защото аз…

Настъпих го по крака силно и внезапно той млъкна.

— Не.

Погледнах Консула отново.

— Мирча трябва да бъде освободен. Веднага.

Тя леко наклони глава.

— Съгласна си да изпълниш проклятието?

— Не съм казвала това.

— Тогава той остава там, където е — каза тя бездушно. — Не можем да го излекуваме. В затвора не може да нарани никого, включително и себе си.

— Той се е разболял! Проклятието го е подлудило.

— Факт, който ти можеш да поправиш, ако решиш. — Гняв пробяга по това обикновено безизразно лице. — Ако той не те бе назовал за глава на семейството, щях да наредя да те затворят с него в някоя стая и всичко щеше да свърши!

— Ако Мирча искаше това, той нямаше да ме назове за свой заместник — изтъкнах, като мислех усилено. И просто така изведнъж осъзнах защо той ме бе отпратил, защо той бе предприел единствената стъпка, за която беше сигурен, че няма да позволи на Консула да ни изправи един срещу друг. — Той се страхува, нали?