Карън Ченс - Прегърни нощта

Когато Били се приближи, Марлоу потрепери и се отдръпна назад. Отне ми около минута, за да разбера защо: звездите буквално бяха милиони малки слънца. Това вероятно обясняваше лекия, наподобяващ диско топка ефект, който роклята хвърляше върху пода, пръскайки съзвездие от малки призми около подгъва й.

— Каси?

Тами гледаше Били с неверие и аз реших, че на този етап така беше по-добре, отколкото да й обяснявам каква беше истината в действителност. Обсебването не беше способност, която притежавах, когато се познавахме.

Плъзнах се обратно в кожата си и Марсело въздъхна с облекчение. Изглежда, че нашето съжителство не му харесваше повече, отколкото на мен.

— Точно навреме — промърмори Били, когато се насочи направо към огърлицата ми. Тонът му ясно показваше, че по-късно ще си поговорим за това.

— Всичко е ок, Тами — казах й, игнорирайки и двамата. — Знам, че не си направила нищо лошо. Това просто е една голяма каша.

Марлоу се засмя.

— Каша? Не мисля.

Той внезапно се съвзе от лекото изгаряне, въпреки че забелязах, че стои малко по-далече, отколкото преди. Върху ризата му имаше малки прогорени дупчици като от карфица, за които можех да се закълна, че преди не бяха там.

— Тя е виновна и още как.

Тами се бе съвзела достатъчно от първоначалния шок, за да го погледне изпепеляващо. Аз познавах този поглед, може би, защото доста често тя ме бе поглеждала така.

— Джеси! Той е твой син, нали?

Щях да се сетя по-рано, само че по онова време тя нямаше собствено дете. Или поне не беше споменала за такова.

Тами се спусна към мен.

— Къде е той? Добре ли е? Другите…

— Добре са. Появиха се преди няколко дни. На сигурно място са.

— Аха.

Тя видимо се отпусна и за момент си помислих, че ще припадне. Но тя се съвзе навреме, за да ме прегърне, в резултат на което и малкото останал ми въздух от творението на Августин излезе от гърдите ми.

— Благодаря ти, Каси!

— Не е голяма работа — казах задъхано — Веднъж, доколкото си спомням, ти направи същото за мен. Макар че следващият път ще е особено мило, ако ми се обадиш. Ти знаеше къде съм.

— Но не и това, което щеше да кажеш. А и е много по-лесно да помолиш за прошка, отколкото за разрешение.

— Ти ме познаваш много по-добре!

Не можех да повярвам, че тя си е помислила, че мога да кажа „не“.

— Някога те познавах по-добре — поправи ме тя. — Но времената се менят. Ти избяга от този живот. Започна на чисто. И освен това параноята е дяволски добро качество.

Последното го казахме заедно, засмивайки се въпреки всичко, защото това беше несполучливата мантра, която Тами се опитваше да набие в главите ни всеки ден.

Тами обаче бързо се успокои.

— Толкова се тревожех, Каси… военните магове не ми казаха нищо. Не че това ме изненада особено и аз не знаех… Джеси е умен, но толкова много неща можеха да се объркат и аз…

— Нищо не се обърка. — Усмихнах се печално. — Освен това, че той също нищо не ми каза. Не че това ме изненадва сега. Той е същият като майка си. Само дето аз не знаех, че имаш син.

— Не бях планирала да забременявам. Когато разбрах, скрих този факт и когато Джеси се роди… разговарях с баща му и той се съгласи да го отгледа. Неговата съпруга не можеше да има деца и някак си той я накара да признае, че детето е нейно. Ние си мислехме, че докато той се грижи за Джеси и детето не показва никакви знаци за нищо, ще успеем да му осигурим един нормален живот. Но когато стана на единайсет… — Тя преглътна. — Тогава се появиха тези огньове.

Отне ми около секунда преди да осъзная какво ми казва.

— Той е подпалвач? Уоу, това е доста… рядко.

Аз се спрях навреме, но не можех да заблудя Тами.

— И доста опасно — каза Тами със свити устни. — В резултат на това той бързо попадна в списъка с „лоши хора“ на Кръга и те го затвориха. Баща му прекара две години в молби той да бъде освободен, наемайки най-добрите адвокати, правейки всичко, което е възможно. Но накрая те трябваше да му кажат, че е безнадеждно. За нещо друго вероятно щяха да могат да помогнат, но не и на Джеси. — Тя сбърчи вежди. — А аз нямаше как да се примиря с цялата тази глупост.

— Ти си го измъкнала.

Тя вирна брадичка.

— Да, по дяволите, измъкнах го. Те винаги са ни третирали, нас нулите, като нещо безполезно, но когато проникнах през защитите им, всичко стана различно. Той бе прекарал там две години! Разказа ми толкова много неща — как са живели, сякаш са в затвор, как никой не ги е докосвал, сякаш са заразни, и за слуховете.