Карън Ченс - Прегърни нощта

Нямах време да открия отговора на този въпрос, защото едно заклинание удари баржата, която се разтресе под нас и ние се изтърколихме в посока към перилата, където един маг се опитваше да се изкачи. Един мъж, облечен като слуга на Минг-де се затича към него и започна да го мушка с копието си, но магът успя да възстанови щитовете си и всичко това само го вбеси. Той се прехвърли на палубата и той и стражът се сборичкаха и се превърнаха в кълбо от крайници, което се затъркаля право към мен и закачуления. Получих един крак в стомаха, който ми изкара въздуха, но забуленият пострада по-лошо, тъй като главата му се удари силно в твърдото дърво на перилата.

Мирча се бе изправил на крака и се клатушкаше насам към перилата. Той едва успя да се отдръпне от пътя на едно съскащо заклинание, което експлодира в каменната фасада на къщата зад нас. И не беше само едно. Навсякъде около нас профучаваха заклинания, осветявайки тъмното небе почти като ден, ако дневната светлина беше с цвета на дъгата.

— Никога няма да успея да те измъкна от всичко това, не и без щит — каза той свирепо. — А аз съм прекалено изтощен, за да създам такъв. Така че ще трябва да изпровизирам.

Той проведе един кратък разговор с останалия китайски вампир.

— Зихао ще те пази. Не напускай кораба — добави той точно преди да скочи от баржата.

— Мирча!

Надникнах през перилото, но цялата улица бе толкова оживена, че не можех да го видя. Но въпреки това забелязах някой друг.

Контесата явно бе приключила с вечерята си и идваше за десерта и аз изобщо не исках и да питам кой щеше да изиграе тази роля. По дяволите! Знаех си, че ще се случи нещо такова.

Тя се покатери на палубата и каза нещо на испански, което аз не разбрах, и се усмихна злобно, което обаче разбрах. Опитах се да се изправя на краката си, но шлейфът, който Августин бе добавил, ми попречи, увивайки се около глезените ми като въже. Тя започна да се смее, докато аз се борех с копринения материал, който отказваше да се скъса или да ме освободи. Тогава тя се наведе и освободи краката ми с леко движение на ръката.

— Ако го искаш, се бори за него, вещице, но изправена върху краката си — каза ми тя, докато Зихао се опитваше да си намери някаква работа на другия край на кораба.

Явно, че защитаването на живота ми не включваше изкормването му от някой ревнив сенатор. Честно, не можех да го виня.

Аз се изправих и се усмихнах колебливо.

— Това бе много, ъъ, любезно от твоя страна — казах аз с надежда. Може би, щеше да ми се размине.

Блестящата сребърна мрежа се разрасна зад нея подобно на рамка за прекрасното й лице.

— Не точно. — Тя се усмихна. — Предпочитам да се храня права.

Или пък не.

Дантеленият капан се хвърли от само себе си към мен, както беше направил с мага, за който бях сигурна, че не се е измъкнал от къщата. Но той спря наполовина на пътя между нас, хванат в полето от звезди, които внезапно се бяха завихрили навсякъде около мен подобно на миниатюрна галактика. За няколко секунди мантията остана да виси във въздуха, сякаш неподвижен обект бе срещнал неустоима сила. След това всичко избухна, сякаш се раждаше Нова.

Сложих ръка пред очите си, за да се предпазя от светлината и когато се огледах отново, контесата стоеше там, сякаш нищо не се бе случило. Въпреки това, не смятах, че в действителност така стояха нещата, защото можех да видя останките от битката зад нея през множеството малки дупчици, които звездите бяха издълбали в тялото й. И след това тя падна, претъркаляйки се през перилата на улицата отдолу.

Стоях и наблюдавах сгърченото й тяло, шокирана и меко казано превъртяла. Бях жива, но вероятно не за много дълго. Защото един вампир господар не можеше да бъде убит от нещо такова. Наранен, подлуден, вбесен, да; но не и убит. Тя щеше да се изправи всеки момент и аз щях да се превърна в закуска. Наистина трябваше да се махна от баржата.

Зихао се приближи, докато аз се опитвах да намеря някакъв изход от мелето. Той бе загубил копието си, но си бе направил ново от едно дълго гребло, което насочи към главата на забуления.

— Почакай!

Строполих се на колене, които трепереха и протегнах ръце. Звездите се върнаха на обичайното си място и вече не се въртяха. Но стражът така или иначе бе спрял.

Той каза нещо, което отново не разбрах. Бях започнала да завиждам на Минг-де за нейното преводаческо устройство, колкото и да беше темпераментно. Явно най-накрая той проумя, че не можем да се разберем. Стражът насочи палеца си към мен и закачуления, сякаш искаше да ме попита дали сме заедно и аз кимнах отсечено. Не беше вярно, но който и да бе онзи там, то той не беше с враговете ни, а вече се бях нагледала на достатъчно кръв за една вечер.