Карън Ченс - Прегърни нощта

— Ох! — извиках аз.

— Дай ми проклетата карта!

— Няма шанс.

— Хей! — Погледнах нагоре и видях, че младият дух се бе втренчил в нас. — Ако случайно си го пропуснала, има хора, които се опитват да те убият.

— Хората винаги се опитват да ме убият — казах аз раздразнено.

— Единственият начин да умреш тази нощ е да те убия аз! — информира ме Приткин.

— Имах подобни взаимоотношения — каза ми съчувствено младият дух.

— Ние нямаме връзка — измърморих аз.

— Определено е жесток… какво? — Приткин прекъсна монолога си, който така или иначе не слушах, за да се огледа диво наоколо. — Какво става?

— Ще му позволиш да ти говори така и няма да предприемеш нищо, така ли? Човече, каква глупост.

— Нищо. Само няколко призрака — казах аз, хвърляйки поглед на духа.

— Хей, стоящият тук…

— И — намеси се неговият двойник — това го казах и преди. Ние сме най-активните два призрака тук, в цялото…

— Активни?

Една ръка се плъзна надолу по моята, докосването едновременно беше нежно и грубо, тя беше мазолеста от непрекъснатото държане на оръжие и прекършване на вратовете на хората.

— Не си го и помисляй — казах на Приткин, след което отново се съсредоточих върху духовете. — Колко активни?

По-възрастният призрак започна да се перчи леко.

— Виждаме всичко, което се случва наоколо. Нещата, които мога да разкажа…

— Значи, ако някъде има скрити тунели, вие ще знаете, нали? — попитах аз, точно, когато Приткин хвана китката ми. В следващия момент картата ми беше издърпана от ръката.

— Все още няма да се махна — казах му.

— Оу. След всичко това няма да се махнеш? — попита по-младият призрак.

Реших, че няма да се боря с Приткин за картата, което ми беше под достойнството. А и така или иначе нямаше да проработи.

— Какво нещо?

— Нещото с нещото. — Той махна небрежно с ръка. Започнах да подозирам, че ако умреш пиян, духът ти остава в това състояние завинаги.

— Можеш ли да бъдеш малко по-точен?

Преди да може да отговори, отвън дойде странен звук, неясен, пронизителен вой. Усетих ръка на гърба си, грубо притискаща ме към земята. След това Приткин се оказа върху мен, обгръщайки ме, докато нещото експлодираше, а около нас валеше огън.

Червени и виолетови точки танцуваха зад плътно стиснатите ми клепачи за няколко дълги мига. След това по земята се разнесе вибрация за минута, подобно на моментите след земетресение, а кожата ми настръхна от остатъчната енергия. Когато предпазливо отворих очи, видях как светлината на звездите се процеждаше през дупката в тавана, както и сивите облаци в небето.

Приткин беше отново на крака, стреляйки по маговете, които отвръщаха на стрелбата, изстрелите отекваха от високите монументи подобно на пиратки. Повечето от времето си мислех, че трябва да е малко по-бърз, за да разчита на решение от рода стрелям-и-се-надявам-да-умреш. В други времена, когато някой се опитваше да направи главата ми на решето, това щеше да е ок.

— Там — предложи младият призрак, сочейки надясно. — Хайде.

Той се понесе, игнорирайки близката извита пътека и мина напряко, движейки се между надгробните плочи по земята.

— Един от духовете знае къде е проходът! — казах на Приткин. Той изглеждаше изненадан и се намръщи. Само защото не знаех 7 начина, чрез които да убия някой само с лакътя си, не бях напълно безполезна.

Той изглеждаше така, сякаш е готов да оспорва мъдростта на решението ми да се доверим на случайни призраци или вероятно здравия ми разум. Но маговете внезапно ми направиха услуга, като хвърлиха заклинание, което експлодира с масивен трясък до близкия кестен. Горящият дънер падна, повличайки половината крипта със себе си. За щастие, не беше нашата половина.

— Хайде тогава! — извика Приткин, сграбчвайки ме за ръката и повличайки ме, сякаш това беше негова идея през цялото това време.

— Оттук!

Повлякох го след призрака, когато нов вихър от куршуми изтрополи по камъните зад нас.

Открих, че е трудно да се върви: влажната почва се просмукваше в обувките ми на всяка крачка, която правех, а дъждът почти не позволяваше да следвам блещукащите бледи очертания на нашия водач. Но Приткин, проклет да е, се промушваше през гранитните препятствия, сякаш той ги беше поставил.

— Как правиш това? — попитах аз за четвърти път, след като отново си ударих коляното в една надгробна плоча.

— Да правя какво?

— Можеш да виждаш! — обвиних го аз.

— Тук.

Усетих ръка върху бузата си за един миг и Приткин измърмори нещо. Премигнах и изведнъж всичко придоби необикновен, еднообразен, зърнист вид подобно на лоша телевизионна картина. Сенки на листа пробягваха по лицето му, когато поривът на вятъра разлюлееше дърветата, разпръсквайки капки дъжд върху нас, и аз вече можех да видя очертанията на това познато мръщене.