Карън Ченс - Прегърни нощта

— Защо не направи това преди? — настоях аз.

— Преди мислех, че ще си тръгнеш!

— Вие двамата искате ли това или не? — попита призракът, поставил нематериалните си ръце върху хълбока.

Той спря пред изображението на една изглеждаща отегчена жена, облегната на надгробна плоча. Голямо количество мъх бе поникнало върху гранитната й пола, която на практика беше зелена. Зелена и лигава, установих аз, след като призракът ме накара да почукам върху краката й три пъти. Нищо не се случи.

— Сега какво?

— Трябва да кажеш магическата дума.

— Моля!

Той се засмя.

— Не, имам предвид истинска магическа дума. За да се махне статуята от пътя ни.

Заклинание избухна в клоните на надвесилия се над нас дъб и куп горящи листа се посипаха около мен, заплашвайки да подпалят косата ми.

— Каква е?

— Не знам. — Духът вдигна небрежно рамене. — Нямам нужда от нея.

— Какъв е проблемът? — настоя Приткин, изпращайки целия си арсенал от живи оръжия срещу напредващата линия от тъмни сенки. Ножовете му пикираха и танцуваха, предизвиквайки искри от щитовете им при всяко свое преминаване, но изглежда не успяваха да забавят особено нашите преследвачи.

— Призраците не знаят паролата!

Приткин ми хвърли най-добрия си убийствен поглед и промърмори една от своите странни британски псувни. Не си мислех, че е „отвори се, Сезам“, но следващото заклинание, което каза, свърши почти същата работа. Статуята се плъзна настрани и откри подземна пещера.

Вътре беше тъмно като в кладенец, просто една черна дупка, очертаваща се на електрическото небе. Извадих фенерчето си и го включих, но то едва успя да проникне в тъмнината. Дори по-зле, там нямаше стъпала, само една метална стълба, спускаща се в клаустрофобичен тунел, издълбан в солидната скала.

— Виждал съм много златотърсачи да влизат тук — каза по-старият дух, който се появи до мен — но малко излязоха. А тези, които успяха, бяха с празни ръце.

— Това няма да се случи с нас.

— Всички казваха така — промърмори той, точно когато още едно заклинание избухна над главите ни.

Затъкнах пистолета и фенерчето в колана си, хванах първото ръждясало стъпало и почти се плъзнах до дъното. Приткин ме последва, почти качвайки се върху мен и в момента, в който бяхме и двамата долу, той изрече друго заклинание, което затвори входа.

Това блокира нашите преследвачи, но също така прекъсна и малкото светлина, която имаше. Щом спря тътена от търкалящия се камък, ние потънахме в мъртвешка тишина и пълна тъмнина. Очевидно дори и свръхзрението имаше нужда от нещо, с което да работи, защото не можех да видя нищо.

Отново включих фенерчето. Отне ми един момент, за да се адаптират очите ми и когато това стана, аз извиках и отскочих крачка назад. Слабото блещукане не разкриваше много — изглеждаше така, сякаш тъмнината тук долу беше гладна, поглъщайки светлината, в момента, в който тя излезеше от крушката. Но нямах нищо против дори и да се виждаше по-малко. По протежение на дългия коридор, от двете му страни, бяха подредени кости чак до високия таван. Вода се процеждаше отнякъде и повечето от черепите плачеха със зелени сълзи и имаха пораснали мъхнати бради. Това не ги правеше да изглеждат по-малко зловещи.

— Катакомбите — каза Приткин, преди да попитам.

— Какво?

— Парижаните започнали да използват старите каменоломни за варовик като подземни гробища преди няколкостотин години. — Той взе фенерчето и го насочи към картата, мръщейки се. — Не мислех, че са стигнали толкова далече.

— Колко далеч?

— Ако тези тунели се свързват с онези в града, тогава стотици километри. — Той започна да насочва светлината тук и там. Искаше ми се да спре; тя осветяваше локвички вода в празните очни кухини, като това създаваше впечатление, че лицата се движеха. — Има истории за катакомбите под Pere Lachaise от много години, но си мисля, че това са просто слухове.

Взрях се в близкия череп. Тялото липсваше, той седеше върху купчина от неща, които изглеждаха като бедрени кости, а долната челюст липсваше. Но въпреки това изглеждаше така, сякаш се хилеше.

— Изглеждат ми доста истински.

Светлината от фенера улови проблясък на злато, наполовина заровено в хоросана, който поддържаше костите на местата им. Потърках с пръст цимента, а той беше толкова стар, че се отчупиха няколко парчета от него. Златният диск, който открих, не помръдна, но поне го разгледах по-добре. Той представляваше змия, която бе захапала опашката си.