Карън Ченс - Прегърни нощта

Отпуснах се лекичко. С духовете можех да се справя; дори ги очаквах. Pere Lachaise не е най-старото гробище на Париж, но бе най-голямото. Трябваше да подсиля щитовете си, за да успея да видя нещо покрай всичките тези зеленикави следи от призраци, пресичащи пейзажа подобно на мрежата на някой луд паяк. Това беше главната причина, поради която оставих моя собствен призрачен помощник. Били Джо можеше да бъде доста досаден, но наистина не исках да послужи за среднощна закуска на хайка гладни духове.

— Благодаря.

— Ти си американка.

— О, да. — Един куршум изсвистя срещу близките метални перила и аз се сепнах. — Как разбра?

— Скъпа моя.

Той погледна многозначително пропитите ми с кал джинси, някога белите тенис обувки и мократа сива тениска. Последната я бях купила импулсивно преди няколко дни, нещо, което да ми напомня, че все още съм новак в тези работи. Неговата остроумна забележка „Нямам лиценз за убиване. Имам ученическо разрешително“ сега започваше наистина да звучи иронично. Лара Крофт щеше да носи нещо, доста по-малко изцапано с кал, а косата й щеше да изглежда секси, подхождайки на лицето й. Моите мокри къдрици бяха прекалено дълги, за да стоят в прическа и прекалено къси, за да бъдат хванати на опашка. В резултат на това притежавах влажни руси кичури, падащи в очите ми и прилепващи към бузите ми, прибавяйки към всичко това и липсата на увереност.

— Когато добрите американци умрат, отиват в Париж — каза призракът, след като измъкна малка цигара. — Но ти не си мъртва. Може би, въпросът трябва да е, дали ти си добра?

Най-накрая ръката ми напипа пълнителя и аз го пъхнах на местото му. Скришом го погледнах, чудейки се кой отговор можеше да ми спечели малко помощ. Огледах дългото кадифено яке, коприненото шалче и ленивата усмивка.

— Зависи кой ще попиташ?

— Уклончив отговор, колко прекрасно! Винаги съм харесвал повече грешниците!

— Тогава може би ще ми кажеш колко хора има там отвън?

Още един дух се появи, носейки само чифт сини дънки. Той ми изглеждаше смътно познат, с дълга до раменете кафява коса, класически черти и с леко нацупено изражение.

— Около дузина. Току-що простреляха грозния ми мемориал. — По-старият дух кихна.

— Легионите от почитатели, които имаш, вероятно до седмица ще ти направят друг…

— Ще помогне ли, ако съм известен?

— … след което ще продължат да го рушат, както и всичко наоколо.

— Хей, успокой се.

По-старият призрак се наежи.

— Не ми говори да се успокоя, ти, нелеп преструван! Аз бях спокоен! Бях въплъщението на спокойствието! Кажи-речи, аз съм изобретил спокойствието!

— Може ли и двамата да се успокоите? — попитах аз малко остро.

Капка пот се стече по слепоочието ми в окото ми, изгаряйки го. Премигнах и наблюдавах как няколко сенки се прокрадват по-наблизо. Те съществуваха само в края на зрителното ми поле и изглежда се изпаряваха всеки път, когато погледнех към тях. След това над главата ми избухна заклинание, осветявайки зоната подобно на бомба и вече можех да виждам по-ясно. За съжаление, това важеше и за моите нападатели. Готическата арка над главата ми незабавно бе обсипана с куршуми, в резултат на което върху мен се изсипа град от мазилка, докато аз се вмъквах навътре.

— Това е нелепо! Вие хора сте по-лоши, отколкото лудия Кардек. — Духовете ме бяха последвали вътре. Разбира се.

— Мистика, ха! Човекът още не се е възнесъл, а там вече има някой, който се моли или оплаква, или го покрива с цветя…

— Той вярва в прераждането, човече. Че може би ще се върне.

Проправих си път навън от огромната паяжина и се опитвах да не се подхлъзна върху каменните плочки, които бяха хлъзгави от дъжда и нападалите листа.

— Млъкнете! — промълвих ожесточено.

По-възрастният дух кихна.

— Поне мистиците не са груби.

Хвърлих един бърз поглед към неясните завъртулки, които се предполагаше, че са карта и се опитах да го игнорирам. Вероятно щеше да е по-лесно, ако не бях толкова мокра и нямах това жестоко главоболие. Наистина, наистина исках да се махна оттук. Но благодарение на един определен непочтен господар-вампир, нямах тази възможност.

Обикалях някакво гробище посред нощ, изплъзвайки се от кучета пазачи, светлинни мълнии и луди магове-воини поради едно заклинание-проклятие. Въпросният вампир, Мирча, го беше поставил върху мен преди години, без да си прави труда да иска разрешението ми или дори да спомене, че го е направил. Господарите вампири са такива, но в този случай би трябвало да има нещо повече от обикновената арогантност зад неговата разсеяност. От една страна заклинанието ми бе осигурило защита, докато растях — то ме маркираше като негова, което означаваше, че никой здравомислещ вампир не можеше да ме докосне с пръст. От друга страна, то бе построено така, че да осигурява лоялност към дадена личност: изключителна, цялостна и абсолютна лоялност. Сега, когато и двамата бяхме възрастни, заклинанието искаше да обвърже мен и Мирча завинаги заедно и не оценяваше моето нежелание за съдействие. Това беше проблем, тъй като хората полудяваха с течение на времето от това нещо, дори предпочитаха самоубийството, отколкото да живеят с постоянната, разяждаща болка, която беше само един от номерата, които заклинанието причиняваше, когато се задействаше. Но да си седя и просто да се наслаждавам на пътуването също не беше добра възможност. Ако някога нашата връзка се оформеше, животът и на двамата щеше да се ръководи от доминантния партньор и аз нямах съмнение, че това ще е Мирча, както и че това ще да ме превърне в негова робиня. И тъй като той беше отявлен член на Американския вампирски Сенат, ръководното тяло на всички северноамерикански вампири, накрая щях да изпълнявам също и техните поръчки. А мисълта какви можеха да бъдат някои от заповедите беше достатъчна да ме облее студена пот. Това беше нещото, от което се страхуваше Кръгът — Пития под контрола на вампирите. И въпреки че не одобрявах методите им, с които се опитваха да предотвратят това, трябваше неохотно да призная едно: това щеше да е катастрофа. Превръщането ми в Пития ме бе направило мишена за всеки в свръхестественото общество, който бе привлечен от силата — или с други думи, почти всеки — но поне ми спечели малко време що се отнася до заклинанието. Колко, не знаех. Което означаваше, че наистина имах нужда от контразаклинание. А според мълвата единственият учебник по магия, който съдържаше копие от контразаклинанието беше заровено някъде тук.