Карън Ченс - Прегърни нощта

Разбира се, щеше да ми е от голяма помощ, ако бях разчела проклетата карта. Отново се взрях в нея, но единственото осветление бе лунната светлина, процеждаща се през останките на някога красивите изрисувани прозорци. Половината от стоящата там Мадона гледаше навън към тъмносивото небе, което от време на време се пронизваше от случайни светкавици от наслоените облаци. Имах фенерче, но включването му щеше само да…

Нещо, идващо отвън, ме удари.

— Не стреляй! — прошепна мъжът.

Той миришеше на пот, метал и мръсотия, плюс статическо пращене на нервна енергия, което де факто беше неговият подпис. Светнах фенерчето и видях това, което и очаквах: сплъстена светла коса, която, както обикновено, се присмиваше в лицето на гравитацията, квадратна челюст, леко възголям нос и яростни зелени очи. Най-известният ренегат на Кръга и неохотен мой партньор, Джон Приткин.

Поех си въздух с облекчение и пуснах предпазителя на пистолета. Ако познаваш Приткин, няма начин да не искаш да го убиеш, но досега успявах да устоя на съблазънта.

— Не трябваше да се промъкваш така! — прошепнах аз.

— Защо не ме застреля? — попита той.

— Каза ми да не го правя.

— Аз… Това е…

За момент Приткин не намираше какво да каже, така че аз опрях лекичко цевта на пистолета в корема му. Или поне си мислех, че това е стомахът му. Имах намерение само да му покажа, че не съм беззащитна, но след момент се оказах притисната към стената на криптата, ръката ми с пистолета бе прикована към нея, а тялото ми беше заклещено между твърдата повърхност и един много ядосан маг воин. Неохотно трябваше да допусна, че съществуват една или две фантазии, които могат да започнат с този сценарий, но се съмнявах, че вечерта ще завърши по този начин.

— Знаех, че си ти — казах му аз, докато той си възвръщаше способността да говори. — Ти миришеш на барут и магия.

Миризмата беше доста по-натрапчива, отколкото друг път, защото палтото му, дебело кожено манто, което скриваше колекцията му от оръжия, имаше огромно петно, където кожата беше набръчкана. Сякаш някое заклинание го беше пропуснало на косъм.

— Тези отвън са магове! — прошепна той свирепо. — Те го направиха! И какво, по дяволите, правиш все още тук?

— Имам картата — напомних му аз.

— Дай ми я и тръгвай!

— И да те оставя тук сам? Има поне дузина от тях!

— Ако не тръгнеш веднага…

Вирнах брадичка, въпреки че бях обърнала фенера така, че той едва ли можеше да ме види.

— Какво? Ще ме застреляш ли?

Ръката му сграбчи рамото ми, почти болезнено. Не предизвиквай побеснял военен маг, напомних си аз, точно когато един куршум се промъкна през отворената врата. Той рикошира няколко пъти във вътрешните стени на криптата, преди да профучи през това, което бе останало от Мадоната.

— Ако останеш още малко, няма да ми се налага! — промълви той яростно.

— Нека просто да вземем проклетото нещо и да се махнем двамата оттук — казах аз благоразумно.

— Ако по някакъв начин си забелязала, това беше капан!

— По дяволите, не можеш вече да вярваш на никого!

Възрастният френски магьосник, който бяхме посетили в неговата сладка малка селска къщурка, изглеждаше толкова благонадежден, с очарованието на древността и милите си очи — и с въшливата му карта, която ни беше изпратила на дяволско пътешествие. Не беше честно; лошите момчета не трябваше да изглеждат така, сякаш са нечий дядо.

— А Манасиер изглеждаше толкова…

— Ако следващата дума, излязла от устата ти, е „мил“, ще направя живота ти ад, като се върнем. Истински ад.

Не си направих труда да удостоя това с отговор. Приткин си беше просто… Приткин. По някакъв начин се бях научила да се справям с това. Често се бях чудила дали и преди беше създавал толкова ядове на Кръга, както сега, след като ги беше напуснал, за да ме подкрепи. Ако беше така, то те трябваше да са ми благодарни за това че го махнах от главата им. Може би те планираха да ми изпратят един прекрасен букет на погребението.

— Виж, и двамата знаем със сигурност, че някои от маговете са дошли тук заради нас. Или може би всички сме решили да ограбим гробницата в една и съща нощ.

Не го вярвах наистина — те ни атакуваха почти веднага, след като пристигнахме, а ние дори не бяхме открили нищо. Но не исках да се отказвам от целта ни. Камо ли да оставя Приткин сам. Той притежаваше всички инстинкти за самосъхранение, подобно на насекомо в близост до блестящото предно стъкло на автомобил.

Една силна ръка стисна моята.