Карън Ченс - Прегърни нощта

Буца заседна в гърлото ми. Въпреки всички невъзможни неща, които някак си ми се бяха случили напоследък, мозъкът ми не можеше да възприеме видяното. Настояваше, че огромните каменни плочи, които тежаха около тон и нещо всяка, не висят безтегловно във въздуха и че и двама ни с Приткин щяхме да сдадем Богу дух всеки момент.

Издадох лек нечленоразделен звук, но успях да преглътна истерията, преди да избухне. Ако Приткин беше закъснял дори със секунда в реакцията си, щеше да има не две, ами цели четири чисто нови трупа, които да почиват в подземието. Но не би — ние бяхме в безопасност… или нещо подобно. Приткин се бе завъртял по гръб и сега ме наблюдаваше съсредоточено и напрегнато.

— Точно заради това ти казах да се прибереш вкъщи.

— Мога да се оправя — гордо го информирах — просто не веднага.

— Предаваш ли се?

Премигнах невярващо. Пътите, в които ме бе питал за мнението ми, се брояха на нула пръсти.

— Тъй като е почти сигурно, че има още от тези.

Спомних си, че призракът каза, че има общо дванадесет мага. А това означаваше, че зад срутването имаше още десетина, които се размотаваха наоколо, освен ако не бяха хванати в друг капан, който не виждах. Или ако не си бяха тръгнали, предполагайки, че срутването ни е убило. Но не, не бях толкова голяма късметлийка.

— Залогът е прекалено голям — припомних му аз.

— Защо ли не съм изненадан от отговора ти.

Приткин се изправи с изпъшкване. Отломките се размърдаха с него и това беше достатъчно за нова голяма плоча да се изтърколи надолу. Грубата й долна страна се строполи едва на няколко крачки от лицето ми. С обичайното си нетърпение, гласът на Приткин достигна до мен през обгръщащата ме паника.

— Да вървим!

— Да вървим? — Гласът ми прозвуча като на църкащо мишле, нещо, което не ме изненада неприятно. — Как? Защото, знаеш, че мога да ни телепортирам вкъщи, но не и зад… всичко това! Дори не знам какво има от другата страна или къде е другата страна…

— Просто стой до мен.

Преди дори да довърши, щитовете му се промениха от течни вълни в твърд кристал, който отразяваше отломките посредством стотици остри фасети. Още няколко къса паднаха, което позволи на нови да завалят от над тях и да удрят новата устойчива повърхност на щита с тъпи удари. Приткин започна да се придвижва напред заедно с щитовете си и едва не ме повлече, преди да успея да вляза в ритъм, приближавайки се по-близо до него.

Но това не стана, преди да видя как тялото на един от маговете се плъзна по едната страна и се претърколи зад нас, и тогава напълно осъзнах какво се беше случило. Нашият малък мехур дълбаеше през скалите и прахта, така както кристална къртица щеше да копае новия си тунел. Веднъж ударихме на стена, докато търсехме изхода, който не беше там, но го открихме на няколко крачки в ляво и се изтеглихме бързо през него преди тунела зад нас да се срути напълно.

Приткин махна щитовете си с висока въздишка, което позволи на праха, който направихме при бягството си, да нахлуе и почти ме заслепи. Втурнахме се напред, за да се измъкнем от гъстия облак, който скоро нямаше да се разсее без чист въздух или вятър. Но преди да минем и 10 метра, се натъкнахме на нещо, приличащо на друго срутване. Премигах няколко пъти, за да изчистя праха от очите си и чак тогава осъзнах гледката пред мен. Тесен тунел се простираше пред нас, наполовина пълен с кости, които сякаш продължаваха с километри. Приткин се качи върху костите и освети тунела с фенерчето.

— Има дупка на стената отпред. Вероятно води към друг тунел. Погледнах към купчината кокали некомфортно. Всяко нещо в непосредствена близост до човешката аура, рано или късно, получаваше телепатичен отпечатък. Бях преживяла повече ужасяващи истории в резултат на миг невнимание и допир със силен каталист, отколкото можех да преброя. А за по-силен каталист от човешки останки, трудно можех да се сетя.

— Побързай, по дяволите! — Приткин ми подаде ръка, за да се кача по-бързо, тъй като от коридора зад нас се дочу слабо ехо на гласове. Някой май беше чул „безшумното“ ни бягство.

Качих се предпазливо, без да разсъждавам твърде много. Костите бяха стари и сухи и хрущяха гадно под тежестта ми. Множество трески се забиваха като малки кинжали в дланите ми и раздираха дънките ми, но, за щастие, нямаше следи от телепатична реакция. Преместването им вероятно бе разкъсало всички отпечатъци, които се бяха формирали. Когато Приткин беше казал „дупка в стената“, не се беше майтапил. Едва можех да се провра през нещото, а по езика, който използваше Приткин, явно беше оставил доста от кожата по пътя.