Карън Ченс - Прегърни нощта

Приткин пропълзя, за да се опре на стената до мен:

— Добре ли си?

— Престани да ме питаш. — След отговора ми трябваше да застана неподвижно, за да се справя със задаващото се гадене. Коремът ми май схващаше малко по-бавно от остатъка от тялото ми, но когато най-сетне настигна останалото… не беше никак доволен.

— Приемам, че това е „да“.

Преглътнах, все още усещайки прах. Казах си, че да повръщам ще е прекалено непрофесионално.

— Да… понякога ученето може да е доста неприятно.

След няколко минути, в които стоях неподвижно със затворени очи, успях да си почина и да нормализирам дишането си.

— Не е нужно да продължаваш. — Приткин продължи. — Аз мога…

— В момента не мога да ни изкарам от тук, дори животът ми да зависеше от това — казах откровено.

— Силата ти не би следвало да е толкова нестабилна. — Можех да чуя объркването в гласа му и да видя намръщеното му изражение.

— Силата ми не е нестабилна. Способността ми да я контролирам — е. Колкото по-уморена съм, толкова по-трудно ми е да я използвам.

— Но не трябва да е толкова трудно. — Приткин настоя. — Моите способности не…

— Това е, защото са твои! — По дяволите, нямах нерви за някое от нашите дълги, изтощителни спорове. — Тази сила не е моя. Не съм се родила с нея. На заем е, ако си забравил?

Способността не идваше от Питиите, които някога са били жрици на древното същество, наричащо се Аполо. Срещнах го точно веднъж, когато ми обеща да ме обучава. До момента беше обърнал толкова внимание на обещанието си, колкото на първоначалните ми възражения да поема длъжността: никакво. За нещастие, нямах други варианти.

За разлика от повечето Питии, които бяха тренирани по едно или две десетилетия в тайните на професията си, моя въвеждане в длъжността трая към тридесет секунди — достатъчно за последната Пития да ми набута силите си, преди да умре. А всеки, който можеше да ми даде някакви насоки и препоръки, беше под контрола на Кръга.

Известно време седяхме в мълчание. След някакво време успях да събера сили, за да махна обувките си, да сваля и да запратя подгизналите си чорапи в срещуположната стена. Чу се леко „пльок“ от мястото, където се приземиха. Но действията ми не помогнаха много за повишаване на комфорта, тъй като трябваше да сложа подгизналите си обувки обратно.

— Преди да завършиш ритуала да станеш Пития, силите ти определяха как и кога ще се проявят — каза Приткин, докато се изправях на крака. Почти бях успяла да заспя за втори път на рамото му, с мокрите дрехи на мен, твърдият под под мен, и всеки друг уютен детайл. — Нали така?

— Да. Бях допусната до шофьорското място, едва след като купих колата, тъй да се каже. Което беше далеч по-добре, отколкото да се запращам век назад, всеки път щом се обърнех, за да оправям, каквото щеше да се прецака и най-често да нямам ни най-малка идея, какво може да е то.

— В такъв случай, трябва да почнеш да наблюдаваш издръжливостта си. Иначе рискуваш да се заклещиш в друго време или да пренатовариш тялото си, което да доведе до сериозно нараняване.

— Не думай? — Тръгнах надолу по коридора, чувствайки краката си като в кубчета цимент. — Сама никога не бих помислила да направя нещо подобно.

— Сериозен съм. — Приткин хвана ръката ми, на любимото му място, точно над бицепса. Вероятно някой ден, щях да имам постоянни вдлъбнатини на мястото във формата на пръстите му. — Трябва да започнеш да експериментираш, за да откриеш границите си. Колко пъти можеш да се телепортираш, преди да се изтощиш? Дали голям скок във времето, ти коства повече от малки? Какви други сили над времето притежаваш?

— Ако не взимам никой друг с мен, три или четири пъти, в зависимост, колко съм била уморена отначало; О, да, и не изпитвам желание да науча. — Отговорих му в реда, в който бе попитал. — Сега, ако може да се съсредоточим върху настоящия проблем и да оставим другите 20 въпроса за после?

Приткин млъкна, но многозначителното му мълчание казваше, че това не е краят. Оставих го, за да се съсредоточа върху сложната задача да не падна по лице. Опипвахме пътя си надолу през още един тъмен и прашен коридор.

Най-накрая открихме някаква стая по простия метод да се влетим в нея. По-точно, да се натъкнем на ръждива, стара, метална порта, която закриваше входа й. Изостанах няколко крачки, докато Приткин сновеше наоколо. Чух запалването на кибритена клечка и чудо, можех да виждам отново. Воднисто жълта светлина се процеждаше от малкия фенер, поставен в една ниша, позволявайки му да огледа зоната за скрити капани. Не откри нищо, което май го притесняваше повече от алтернативата. — Какво има? Манасиер каза, че това място е изоставено.