Карън Ченс - Прегърни нощта

Приткин прокара ръка през косата си, която въпреки водата, потта и варовика, все още изразяваше собственото си мнение.

— Можеш ли да се телепортираш вече?

— Може би.

— Ако нещо се обърка, ще се телепортираш от тук незабавно. Разбра ли ме?

— Ок.

Приткин ми хвърли подозрителен поглед, на който отвърнах с едно от най-добрите ми непукистки изражения. Той попита дали съм разбрала и аз му отговорих положително. Не се бях съгласявала с нищо.

Той прокара пръста си през механизма на вратата, събирайки около 2 сантима прах и мръсотия. Нещо прещрака и Приткин рязко се дръпна назад, преди с огромна предпазливост да подритне вратата с крака си. Крилото се подчини и се завъртя навътре, но Приткин отново колебливо застана на прага, не сигурен да продължи:

— Не ми харесва. Прекалено е лесно.

Лично за мен, „лесно“ напълно ме устройваше. Даже смятах, че е тъкмо време „лесно“ да почне да се появява.

— Може би, късметът ни се променя…

Приткин престъпи в стаята и изчезна с глух звук.

— Приткин!

Не последва отговор. Клекнах на прага и се взрях в стаята, но нямаше нищо за виждане — само малка, празна пещера, без изходи или магове. Хванах се здраво за металните прътове на вратата и се протегнах напред в стаята. Ръката ми не бе спряна от нищо, освен прашния варовик на около метър (2 фута), и изведнъж изчезна в пода. Дръпнах бързо ръката си, но не изглеждаше да е наранена по какъвто и да е начин. Илюзия значи. Протегнах се отново през пода, затворих очи и се облегнах надолу до момента, в който челото ми щеше да удари пода, ако го имаше. Когато това не се случи, отворих очи в тъмнината. След секунда зрението ми се настрои и вече можех да видя как дузина мръсни пръсти, напрегнато държат скален къс на няколко метра под мен. Бяха човешки и малко под тях, почти незабележима, беше позната ми рошава глава.

— Хвани ръката ми и ще ни измъкна от тук! — извиках, надявайки се, че можех да изпълня думите си.

Главата рязко се обърна.

— Какво ти казах да направиш?! — настоя Приткин.

— Здравей, аз съм Каси Палмър. Да се познаваме?

Строгост се появи в иначе меките тонове:

— Г-це Палмър, преместете се от ръба. Веднага!

— Няма да падна — отговорих му раздразнено.

— Нито пък аз! Има нещо тук долу.

Не можех да видя лицето му достатъчно добре, само бледо петно срещу сенките, но определено не изглеждаше доволен. Някои хора мислеха, че има само едно възможно настроение „Раздразнен“. В действителност бяха доста повече. За изминалите няколко седмици се научих да откривам разликите между тях: наистина раздразнен, нетърпеливо вбесен, изплашено вбесен. Подозирах, че това е третият вид. И нека да го умножим по две и за мен.

Чувството за безпокойство се засили, когато Приткин изпсува и стреля няколко пъти към нещо неопределено в тъмнината. Лекият и остър мирис на барут ме достигна, докато се извъртах напред. Държах краката си разтворени с идеята, че ако тежестта ми е разпределена на по-голяма площ, шансът да предизвикам срутване намалява. Протегнах се в посоката на Приткин до момента, в който чух глухо „пук“ от рамото ми, но дори така не бях дори близо до него. Ако не можех да го докосна, не можех да ни телепортирам.

Прехапах устната си и се загледах в несъществуващия под. Изглеждаше толкова странно от долната страна — сякаш морската повърхност е покрита с прах и чакъл. Но той не успя да ми помогне да се концентрирам, затова се изтеглих обратно над него и седнах и се загледах към повърхността.

Едно време реакцията ми към страшни и зловещи неща беше бягане и криене. В доброто старо време това беше добра стратегия, за да останеш жив. Но тогава най-лошото, което можеше да ти се случи, беше да попаднеш на вманиачен вампир убиец. Разликата между онова време и настоящето беше, че тогава имах проблеми, от които реално можех да избягам. А сега задълженията и отговорностите ми бяха от вида, които винаги щяха да са с мен. Имаше десетки кошмари, които се състезаваха за първото място всеки ден, като всеки от тях по отделно беше ужасен и смразяващ. А най-отгоре, на челна позиция в списъка се спотайваше страхът, че ще седя и гледам, как още някой мой приятел ще умре, докато се опитва да ми помогне.

Понастоящем бях донякъде благодарна, че не можех да видя дъното. Скалата сякаш щеше да се натроши в пръстите ми и затова се приплъзнах надолу. Или може би, виновни бяха ръцете ми, които неудържимо трепереха. Струйка от сравнително малки камъни и чакъл се изсипа през илюзията. Някои от тях вероятно бяха уцелили Приткин, тъй като го чух да псува отново.