Карън Ченс - Прегърни нощта

— Върви! — прошепна ми, като ме побутна. Вмъкнах се в малкия тунел от другата страна на дупката и едва не се препънах в започващите почти веднага стъпала.

Клаустрофобично ниското стълбище беше изключително непривлекателно, като най-вече ми се набиваше на очи тъмнината, струяща от всяка ниша и ъгъл. Наистина не исках да ходя натам. Но тогава едно заклинание удари тавана зад мен с пропукване като на изстрел от топ и аз преосмислих позицията си, докато тичах надолу по стълбите пред Приткин.

Второ заклинание удари, докато все още бяхме на стълбите. Изглеждаше като запис на бомбен атентат, даден на забавен каданс, който ръсеше чакъл върху ми, по ръцете и врата ми като градушка. Заклинанието ме накара да се хлъзна надолу по стъпалата, но вибрациите пропълзяха по краката ми и направиха почти невъзможно да си намеря опора. И тогава това спря да има значение, тъй като вече нямаше каквато и да е опора за намиране. Скалата внезапно се разпадна под краката ми и аз започнах да пропадам през тъмнина и празно пространство, преди да се гмурна в ледена вода.

Осъзнах, че не се давя. Водата стигаше едва до кръста ми, но беше студена като лед и студът ме пронизваше. Още по-лошо стана, когато вече добре познатият ми облак прах ме достигна и плени в неприятните си обятия. Инстинктивно, се отдалечих от прашната струя и падащите камъни, в опит да дишам и се намерих в плитчина. Захванах се за обрасъл с мъх, издаващ се от стената череп, като пръстите ми си намериха опора в очните кухини. Държах се така, прекалено благодарна, за да съм отвратена и пълнех дробовете си с въздух.

— Приткин! — По-скоро прозвуча като грачене, но само миг по-късно един лъч просветна и ме заслепи.

— Все още си жива?

— Опитах се да отговоря, но дробовете ми решиха, че това би било добър момент да изхвърлят всички чужди тела, които бях вдишала, и почнах да кашлям и да се давя. Изпуснах черепа и паднах обратно във вледеняващата вода. За един дълъг и ужасяващ момент се загубих в безкрайната чернота, като студът се просмука в костите ми. Две големи ръце несръчно ме хванаха за раменете и ме задърпаха към повърхността, като ми помогнаха да разбера кое беше горе и кое долу.

— Г-це Палмър!

Изплюх солидна хапка варовиково пюре — резултатът от мазната вода, смесена с прахта, и жадно поех въздуха в дробовете си:

— Добре съм!

Приткин кимна и освети наоколо, което ми позволи да мерна коридор, чийто под се бе набразден от вълнички, а всичко беше в някаква мрачна сиво-зеленикава гама. Изглежда всичките долни нива бяха наводнени. Можех да плувам, но идеята да се движа през тъмен, подземен тунел, с минимално пространство, за да си поема въздух, не беше много по вкуса ми.

— Ще се оправя с това — каза Приткин мрачно. — Пренеси се оттук.

— Ами ако продължат да ни преследват?

— Ще се оправя.

И той ме нарече безполезна. Поех си още една дълбока глътка въздух, с цел да информирам дробовете си, че все още не е подходящо време за асфиксия и се върнах обратно в реката:

— Просто плувай!

Приткин не ми отговори, освен ако не се брои псувнята, но тя може би беше по повод на заклинанието, което удари водата зад нас, като температурата се промени от смразяваща към вряща. Изпищях и всяка логична мисъл напусна съзнанието ми. Инстинктивно се протегнах, хванах ръката на Приткин и ни пренесох.

Миг по-късно се намерихме на същия коридор, но прашният облак го нямаше, нито пък маговете или наводнението. В другото времево измерение, вървях през водата и затова сега бях едва на няколко крачки над земята. Но за нещастие Приткин бе плувал и падането му бе от малко по-високо. Около 2 метра (6 фута).

Той се удари в каменния под с тежко туп, изпсува и нещо май изпука — последното бележеше края на фенерчето. Имах най-доброто желание да попитам как е, но вътрешностите ми се бяха заплели и ми трябваше време, за да си набавя необходимото количество кислород. Свлякох се по стената и седнах, тъй като изведнъж почувствах коленете си прекалено желирани, тъй да се каже.

— Какво стана? — Приткин попита след мъничко.

Без фенер и смъртоносни магии, профучаващи наоколо, беше тъмно като в рог, но по посоката на гласа му съдех, че той все още беше на пода.

— Прехвърлих ни назад във времето — успях да прохриптя.

Реших, че най-вероятно, фактът, че все още се чувствах немощна и ми се повдигаше, въпреки че бях на пода и бях обездвижена, не беше на добре. Не можех да преценя, какво не беше наред. Днес се бях телепортирала само два пъти — веднъж да се доберем до Париж от колибката на Манасиер и още веднъж сега, а ето че бях изтощена. Изглежда, че ако взимах втори човек със себе си, изразходвах голяма част от себе си. За жалост, никой не си беше направил труда да ми даде инструкциите за това.