Карън Ченс - Прегърни нощта

— Само една дума ли е извън целия ред? Какво става с останалите?

— Ето това е важното. Заедно, целият текст оформя заклинание, което е прекалено важно, прекалено могъщо за когото и да е, за да се рискува да се изпише в своята цялост. — Той се ухили, върху обсипаното му с лунички лице проблеснаха големи бели зъби. — С изключение на един.

— Нека да отгатна. Кодексът съдържа пълното заклинание.

— Най-старата гатанка в цялата магия — каза Ник замечтано. — Тайната към абсолютната власт.

Започвах да разбирам защо кралят на тъмните феи искаше Кодекса толкова отчаяно.

— Звучи като нещо, което хората са искали да задържат.

— Същата стара история — каза Ник. — Група от жадни за власт лидери, вероятно от култа към Артемида, не са искали да рискуват да загубят това заклинание. Ето защо те си предавали един на друг цялото заклинание само устно. Но когато храмът изгорял изцяло през 356 г. пр.н.е., те всички загинали.

— И тъй като никой не го е бил записал…

— Никой не знае какво значи.

— Е, това е много глупаво.

— Точно така. Възможно е, то да е много практично. Понякога ти може да изгубиш повече от прекалената си предпазливост, отколкото да поемеш необходимия риск.

— Като да ми кажеш къде е Приткин? — попитах лежерно.

— Да, аз… — Ник спря, мръщейки се. — Ти ме изигра. — Той звучеше по-скоро изненадано, отколкото разстроено.

— Къде е той?

— Трябва да му дадеш малко време. Той…

— Доколкото си спомням, аз също бях атакувана. Трябва да говоря с него, Ник.

— Наистина не мисля…

Наклоних се над масата и поставих ръка върху купа ценни за него книги. Да си сдържам нрава в последните дни, ми отнемаше много повече концентрация, отколкото можех да си позволя.

— Ето какво, Ник. Тази вечер трябва да посетя Консула, за която се знае, че лесно се пали и едва ли ще е много щастлива да ме види. Така че наистина трябва да знам, дали този изкукал демонски лорд се готви да се намеси в партито. А единственият начин, по който мога да получа тази информация, е, като говоря с приятеля ти.

— Разбирам, но трябва да имаш предвид…

— И трябва да направя това сега.

Мръщенето му се усили.

— Опитваш се да ме уплашиш ли? Защото си мисля, че трябва да знаеш…

— Мислех си, че всички магове воини са се заклели да служат на Пития. — Не че те смятаха, че официално съм заела тази длъжност, нито пък бяха показали досега, каквато и да е лоялност. Но вероятно Ник щеше да се почувства по друг начин. Или щях да продължа да се чудя какво прави той тук.

— Технически, да, но…

— Аз съм Пития — напомних му. — А ти си боен маг. Няма нужда да те сплашвам, за да ми дадеш информация, ти си длъжен да ми я предоставиш.

Ник премигна срещу мен няколко пъти, след което въздъхна и потърка очи. Изглеждаше така, сякаш имаше главоболие.

— Той е в тренировъчната зала.

— Къде беше преди половин час — каза Приткин отсечено, точно зад мен. Скочих, а една ръка се протегна, за да ме спре. — Ако си спазваше уговорките, нямаше да имаш нужда да търсиш информация от моите колеги.

Ник изглеждаше толкова изненадан да види Приткин, колкото и аз, въпреки факта, че той бе обърнат към вратата. В ума ми проблесна една картина как Приткин се материализира от въздуха, подобно на баща си, но аз я отхвърлих. Той беше абсолютно материален, просто се промъкваше като змия.

— Тя не ме е заплашвала — каза Ник, обидено.

Приткин го погледна.

— Разбира се, че не.

Приткин носеше сиви гащета, които изглеждаха така, сякаш е бил на маратон с тях. Той огледа продължително облеклото ми, но не направи никакъв коментар.

— Преоблечи се и ела с мен.

— Защо? — попитах, а стомахът ми се сви. Защото беше времето от деня, малко след зазоряване, а аз не бях забелязала.

— Ще отидем на джогинг.

— Аз не бягам за развлечение. Бягам, когато някой ме преследва с оръжие в ръка.

— Това може да се уреди — промърмори той, докато ме дърпаше през вратата.

След като се преоблякох с чифт спортни гащета и плюшено горнище, ние направихме шест обиколки на подземните коридори, след което се качвахме и слизахме по стълбите толкова пъти, че накрая ми се виеше свят. Приткин се кълнеше, че това били само две мили, които той смяташе за загрявка, но аз бях сигурна, че лъже. Или това, или аз бях в много по-лоша форма, отколкото си мислех.

Спряхме пред едно помещение, което служеше за гимнастически салон на един акробат, който беше починал, а сега Приткин го бе преустроил в тренировъчна зала. Няколко тренировъчни матрака все още стояха навити на руло до стената, но те не се вписваха с останалия интериор. Стаята беше красива и приличаше повече на бална зала, отколкото на салон и вероятно бе проектирана за по-малки конференции, които не се нуждаеха от по-голямата зала надолу по стълбите. Тя имаше дебели панелни стени, които стигаха до извития като арка таван, с огромни огледала на три от стените и високи цветни стъклени прозорци на другата. Светлината, която пропускаха в салона, се лееше подобно на водопад, разпръсквайки мозайка от цветове върху дървения под.