Карън Ченс - Прегърни нощта

Страхотен съвет, но този трик очевидно се проваляше, тъй като това се оказа много по-трудно, отколкото си мислех. Париране, отстъпване, нападение, мушкане — аз се движех на автопилот, когато Приткин превключи на по-висока скорост. Явно беше решил, че времето за игра е изтекло. А аз едва бях осъзнала какво смята да направи. След минута уморените ми мускули започнаха да горят и болката се разпространи по ръцете и раменете ми и надолу по гръбнака. Пот се стичаше в очите ми, замъглявайки зрението ми, а в главата ми избухна изтощителна болка. А обутите в гуменки крака на Приткин дори не издаваха звук, докато се движеха по полирания под и по този начин не издаваха какво ще направи той в следващия момент. Докато огледалата го отразяваха почти като едно непрекъснато продължение на меча му и той сякаш се бе споил с мускулите и костите си, аз трябваше да се концентрирам просто, за да остана на краката си и да продължа боя.

Няма такова нещо, като честен двубой! Използвай, каквото имаш, всичко, което имаш: хвърли пясък в очите им, ритни подло, удари под кръста. Запомни, твоята цел е да оцелееш, а не да бъдеш галантна.

Това последното бе урок, който нямаше нужда да бъде повтарян два пъти. Игнорирах острието, което идваше срещу мен, концентрирана върху пространството зад Приткин и се пренесох. Секунда по-късно опрях острието на меча си в гърба му.

Аз се подвоумих, като глупаво си помислих, че с това всичко свършва, но явно Приткин имаше друго наум. Той се обърна, мечът му се кръстоса с моя и го изби от ръката ми, а острието на меча му опря под брадичката ми и всичко това се случи, преди да успея и да мигна.

— Чудех се колко време ще ти отнеме, преди да си спомниш, че можеш да правиш това.

Аз се пренесох, преди да успее да затвърди веселото изражение на превъзходство върху лицето си и сграбчих меча си. Обърнах се и открих, че Приткин е почти върху мен, тъй като бе прекосил стаята, тичайки, и аз се пренесох отново точно преди да успее да ме хване. Пробвах една идея, която да ми даде възможност да спестя няколко секунди и да се обърна с лице към него.

За съжаление, вътрешните ми уши не ме предупредиха за внезапната смяна в посоката му, а вълната на замаяност, която ме обля, ми загуби повече време, отколкото щеше да продължи едно нормално обръщане. Освен това в резултат на нея се спънах в него, когато той започна да се обръща и паднахме на земята заедно, опитвайки се да отместим мечовете си от пътя ни, преди да се строполим върху тях. Опитах се да го притисна, но той ни превъртя, като застана отгоре и се захили срещу мен, а очите му заблестяха върху зачервеното му лице.

— Правиш го за трети път. Какъв е лимитът ти — четири пъти?

Аз се пренесох изпод него и го чух как пада на пода, докато сграбчвах меча си. Или може би, беше неговият; косата ми падаше в очите, заедно с голямо количество пот и не можех да виждам особено ясно.

— Зависи — задъхах се аз, пробождайки потната му риза в областта на сърцето. — От мотивацията.

Кракът на Приткин ме удари зад коляното и аз залитнах, като едва успях да мръдна меча, преди да се стоваря върху него. Едно силно тяло ме притисна към пода, преди да успея да се съвзема и в ухото си усетих топъл дъх.

— Не си сигурна?

— Все още не съм имала причина… да открия това засега — казах яростно, опитвайки се да го избутам назад. Разбира се, не проработи.

— Добър трик — каза Приткин, без да ме пуска да стана — но с ограничено приложение, ако той е единственият в твоя арсенал. Ще трябва да продължим да…

Направих един последен опит да се освободя и след като нямаше никакъв ефект, се пренесох. Този път беше осезаемо по-трудно, а замайването при приземяването — доста по-силно. Насочих се към далечния край на стаята, но междувременно открих, че Приткин вече е почти там.

— Достатъчно! — изкрещя той. — Ако започне да ти прилошава, това няма да…

— Ти просто си един… огорчен загубеняк — задъхах се аз, докато се опитвах да си поема отново въздух. Пренасянето първия път изобщо не приличаше на това, сякаш бях изкачила дузина стъпала; това приличаше повече на десет по толкова.

— Не смятам, че съм загубил — отговори той, като насочи меча си приятелски към ребрата ми. Но той не ме бе взел насериозно, не бе наблюдавал езика на тялото ми, вероятно очаквайки да се пренеса отново. Така че не го направих.

Едно завъртане и една крачка ми помогнаха да вляза в неговия обсег и мечът ми се опря под брадичката ми, а кракът ми се уви около глезена му. С едно дръпване ние отново се озовахме на пода, но този път аз бях отгоре с дървено острие, опряно във врата му. Той издаде изненадан звук или пък това беше протест срещу факта, че го бях притиснала малко по-силно. Не беше достатъчно да разкъсам кожата, но острието остави следа, червена и груба. Претърколих се, сърцето ми заплашваше да изхвърчи от гърдите ми, а краката ми бяха сякаш от каучук.