Карън Ченс - Прегърни нощта

Бях израснала сред оръжия, бях ги виждала толкова често, че те бяха станали част от обзавеждането, не по-забележими, отколкото някоя ваза или лампа. Никога не бях притежавала собствен пистолет, защото от мен не се очакваше да се бия. При Тони аз бях в групата на полезните небиячи, които трябваше да бъдат защитавани от другите. Бях свикнала да бягам и бях дяволски добра в това, всъщност, или нямаше да оцелея толкова дълго. Знаех как да си набавя фалшива самоличност почти навсякъде, как да променям външността си, как да се сливам с тълпата.

Не знаех обаче как да опазя хората живи.

Пълнителят ми бе отново празен, лекото клик, клик ми напомняше да презаредя. Натиснах бутона и освободих пълнителя. Той падна на пода до обувката ми и се затъркаля на пода. Вдигнах го и го презаредих с 15 нови куршума.

Въпреки болката в китката ми, ръцете ми бяха стабилни. Това продължаваше да ме изненадва, все още очаквах да припадна. Когато се върнахме, се бях измила пред огледалото на банята, оставяйки хавлиената кърпа на врата си, студена и утешителна, докато чаках да се успокоя. Но това не се бе случило. И това наистина започваше да ме притеснява. Веднъж, когато бях на шест, Алфонс се бе върнал от някаква работа, целият покрит с кръв, с дълбока рана на челото, която почти бе стигнала до кост и която го караше да изглежда като чудовището на Франкенщайн преди докторът да го зашие. Но той бе в учудващо добро настроение, защото другите, един от които бе оставил на парчета, разхвърляни из цялото баскетболно игрище, изглеждаха още по-зле. Те бяха убили няколко от нашите хора при един спор за територия и тъй като убитите бяха вампири на Алфонс, Тони му бе казал да се оправи с това. И Алфонс бе свършил обичайната си работа.

Той ме видя да надничам иззад ъгъла, наблюдавайки го с широко отворени очи и ме бе щипнал по брадичката, докато минаваше покрай мен. Това остави червена следа по кожата ми, която Юджийн изтърка малко по-късно и тогава невнимателно ме научи на първата ми псувня. Когато бях по-голяма, осъзнах, че той го бе направил нарочно — връщайки се покрит с кръв, той показваше, че обидата е отмъстена, но тогава единственото, за което можех да мисля, бе, че той изглеждаше странно отпуснат и отпочинал. Ако не беше съсирената кръв, той щеше да прилича на всеки един, който се връщаше вкъщи след една добра нощ в работата му. Това не го притесняваше изобщо.

Отново се прицелих в мишената, която все още изглеждаше девствена, въпреки че въздухът бе станал остър от миризмата. Мислех си за лицето на Мирча, за очите му, които отразяваха огъня, тялото му, очертано на смъртоносните пламъци. Толкова отчаяно исках да го докосна, че можех да усетя пръстите му на китката си подобно на фантомна болка. Това наподобяваше усещането да се протегнеш към нещо с липсващата си ръка, усещането за неспокойствие, празнота и нещо нередно. А на мен почти ми се бе случило, благодарение на онзи тип, който си мислеше, че да убиеш някого с електричество, е един вид начин да кажеш здравей. Въздухът звънтеше от изстрелите и звукът на разкъсваща се хартия, докато отново не се появи кликащият звук. Презаредих, очите ми смъдяха от дима, пожелавайки си животът да е толкова лесен. Просто да напълниш това, което се е изпразнило, да замениш това, което си загубил. Но не беше. Някои неща не можеше да бъдат заменени. Така че ти трябваше да се увериш, че няма да ги загубиш.

И ето че благодарение на лудите неща, които ми се бяха случили, започвах да се съгласявам с Алфонс.

Този следобед, аз и Франсоаз влязохме във величествената, изградена от мрамор и стъкло сграда в главната галерия, където Августин бе отворила своя магазин. Битката ми с тъмните магове ми бе изяснила нещо: ако Мирча не бе там, нямаше да оцелея повече от 30 секунди. Ако исках да имам някаква надежда да взема Кодекса, трябваше да бъда по-добре подготвена. И сега се надявах Августин да направи това, което си бях наумила.

Франсоаз спря пред двете огромни стъклени витрини, на които бе изложена новата модна линия. Тя забеляза оскъдната рокля с дипли, със златни мехури, излизащи от подгъвите подобно на шампанско, но я подмина без коментар. Вътре един голям полюлей заемаше по-голямата част от тавана, кристалите му бяха образувани от ледени висулки, омагьосани, за да не се топят въпреки свещите, пръснати навсякъде. Франсоаз веднага започна да се рови навсякъде, въпреки че нямах идея с какво мисли да плати. Аз й предложих да я заведа на пазар, тъй като тя се бе озовала тук без семейство, приятели и гардероб. Но банковата ми сметка не можеше да си позволи толкова скъп бутик.