Карън Ченс - Прегърни нощта

— Намерих нещо — каза ми тя.

Августин замръзна.

— Откъде взе това? То е прототип.

— Какво е това? — попитах аз, гледайки го предпазливо.

— Яке, разбира се — каза ми той. — Бодливо прасе. Върши чудесна работа, ако искаш да се отървеш от ненужно внимание. За съжаление, това има навика да мята бодли без предупреждение към всеки, който разстрои собственика му, така че не мисля…

— Взимам го. — Франсоаз струпа на масата и други неща. — И тези.

— Какво е всичко това? — попитах.

Зад нея се виждаха няколко ходещи планини от дрехи, за които се предполагаше, че бяха продавачите, въпреки че не се виждаха никакви глави.

— Pour les enfants — каза Франсоаз, вдигайки една тениска с надпис върху нея „НАЙ-ВЕЛИКОТО ДЕТЕ НА СВЕТА“, който изглеждаше като рисунка с пастел.

Намръщих се, а Августин го изтръгна от ръката й, изглеждайки обиден. — Рисунката на детето ще се появи под надписа — каза ми той надменно.

— Има място в мола, което може да направи това.

— И това ще накара притежателя да изпита внезапна, силна любов към зеленчуци.

Въздъхнах.

— Ще го вземем.

Той щракна с пръсти към претрупаните си помощници, които започнаха да търчат насам-натам, прибавяйки нови неща.

— Относно моята рокля — казах аз, тъй като сега той бе в по-добро настроение. — Мисля си, че един толкова креативен гений като теб ще приеме предизвикателството.

Той ме потупа по бузата и в този момент той не изглеждаше много по-стар от мен.

— Ще го направим, скъпа, ще го направим. Но все пак трябва да се договорим за плащането. Това не е нещо, което е готово. А за това, което искаш…

— Пратете сметката на лорд Мирча — каза Франсоаз, играейки си с един шал, който бе толкова странен, че по-скоро наподобяваше шал. Сепнах се леко.

— Какво? Не.

Нейното хубаво чело се намръщи.

— И защо?

— Аз не… това не е… това не е правилно — казах аз много внимателно, тъй като Августин слушаше.

— Мила, но ти си неговата любима, нали така?

— Не! Имам предвид не, не съм.

Бръчката се задълбочи, след което Франсоаз сви рамене, сякаш казваше, че може да разпознае отказа, още когато го види.

— Пратете сметката на Казанова — казах на Августин. Ако се оплачеше, щях да му кажа да си ги удържи от закъснелите ми чекове.

— Казанова — повтори Августин, с дяволско пламъче в очите. — Ти знаеш, че той очаква от мен всъщност да платя за щетите в конферентната стая, нали? Той се появи с тази безумна сметка тази сутрин.

— Тогава ти му представи друга в замяна. При това голяма. — Погледнах към купа на Франсоаз. — И прибави и тези.

Усмивката на Августин покри почти цялото му лице.

— Пепеляшке, вярвам, че ще отидеш на бала.

Тази вечер, след като приключи поредното ми пътуване до Ада, Франсоаз и аз се измъкнахме от Данте в един блестящ черен джип. Докато чаках да пристигне Алфонс и моето подкрепление, имаше да свърша някои неща и тя изяви желание да помогне. Никоя от нас нямаше кола, но аз успях да намеря превоз.

На табелата отпред на джипа се четеше 4U2DZYR. Той принадлежеше на Ранди, едно от момчетата на Казанова, което работеше в спа центъра. Той можеше да бъде перфектният калифорнийски плажен гларус със страхотния му тен, изрусена от слънцето коса и избелена усмивка, ако не беше акцентът му от Средния запад. Той бе обладан от инкубус, разбира се, но бе с перфектни обноски.

— Ама ти сериозно ли? — попита ме Ранди за трети път, когато спряхме на огромния паркинг на Уол Март. — Искаш да пазаруваш тук?

— Да, искам да пазарувам тук! — казах аз изнервено.

Имаше време, когато Уол Март бе свръхвъзможностите ми в сравнение с Гудуил или Армията на спасението. Но останах с убеждението, нямаше много от клиентите на Ранди, които да се чувстваха по същия начин. Той трябваше да попита една от сервитьорките за посоката.

Той паркира на най-близкото свободно място, гумите изсвистяха и спряхме сред пушек. Той ме погледна сериозно над очилата си Рей-Бан.

— Ако лорд Мирча узнае за това, аз нямам нищо общо. Просто съм следвал заповеди. Ако дамата на боса иска да посещава бедните…

— Звучиш така, сякаш отивам в някой стриптийз клуб или нещо подобно! — казах раздразнено, докато излизах навън. — И не съм гаджето на шефа!

— Окей.

Ранди помогна на Франсоаз да слезе, която се бе вкопчила в дръжката на задната седалка. Бях забравила да я попитам дали всъщност се бе качвала някога на кола и съдейки по широко отворените й очи и мъртвешко бялото й изражение, се обзалагах, че отговорът бе не.