Карън Ченс - Прегърни нощта

— Никога не искам да правя това отново.

— Не съм толкова лош шофьор — каза Ранди, обиден.

— Да, такъв си — каза тя разгорещено.

— Е, колелата спряха да се въртят, сладурче — каза й той, обгръщайки с ръка кръста й. — Знаеш ли, че правя някои от най-добрите си работи на задната седалка. — Това беше съпроводено с голямо как-някой-може-да-си-мисли-че-не-съм-сладък ухилване. Което вероятно бе и единственото нещо, което го спаси.

Измъкнах огромния си списък за пазаруване от чантата си и го размахах преди Ранди да кажеше нещо друго.

— Може ли да тръгваме? Защото нямаме цял ден.

Осем деца плюс бебе, както бях открила, се нуждаеха от много неща, особено когато целият им гардероб буквално се състоеше само от дрехите на гърбовете им. И с изключение на няколкото тениски за туристите, Августин не се бе специализирал в шиене на дрехи за деца. Той предпочиташе клиентите му да са възрастни. И така стигнахме до списъка. Час по-късно се бях облегнала на един рафт с тениски, докато Франсоаз тероризираше различни ниско платени продавачки. Тя командваше не по-малко от четири наведнъж, които търчаха напред-назад, за да намерят подходящите размери. Тя изглеждаше малко не на място и носеше едно от творенията на Августин: дълга, черна рокля с шикозно яке, покрито с вестници. Надявах се никой да не забележи, че всички заглавия са днешни. Ранди седеше до една колона с огледала, наслаждавайки се на отражението на бицепса си.

— Какво мислиш?

Тениската, която бе облякъл, бе небесно синя и подхождаше идеално на очите му. Той идеално знаеше какво си мисля, както и половината от жените в магазина. Или беше това, или всяка млада майка бе решила точно днес да подменя гардероба на сина си.

— Мисля си, че не пазаруваш на подобни места.

— Тениската си е тениска. — Той повдигна рамене, което накара мускулите му да заиграят, което изтръгна една въздишка от близкостоящата клиентка. — Ей, слушай. Ти имаш много деца.

— Да. И?

За минута той просто стоеше там, гледайки ме странно, сякаш той бе едно голямо хлапе. Голямо хлапе с огромни мускули.

— Ти ги настани в казиното, нали? В свободните стаи?

— Откъде знаеш това?

Кухненските работници нямаха достатъчно място в миниатюрната им квартира, която Казанова им бе отпуснал, така че трябваше да измисля нещо. Помогна ми и това, че работех на рецепцията.

— Всички знаят. Персоналът се грижи шефът да не разбере. Но той понякога проверява буквите, нали знаеш?

— Какво имаше предвид, Ранди?

— Искам само да кажа, че ако имаш нужда, ами, от пари или нещо друго… — Той спря, а аз го гледах невярващо. Не знам на какво го беше научил неговият инкубус. Явно не бяха стигнали до частта, в която той го учи, че жените трябва да му плащат.

— Всичко ще е наред.

Ако Казанова кажеше нещо за стаите, щях да накарам Били да провали всяка една игра в казиното. И мислейки за това, той бе особено добър с глупостите.

— Сигурна ли си? Щото, имам предвид, на мен ми плащат много. Това никак няма да ме засегне, нали знаеш?

Франсоаз му хвърли един поглед, който очаквах, че инкубусът ще й даде. Тя забеляза, че я гледам и повдигна рамене, което можеше да значи от „просто гледах“ до „не съм правила секс от 400 години, така че съди ме“. Реших, че не искам да знам.

— Благодаря. Ще бъда при обувките — казах, побутвайки най-леката от останалите колички.

Шестнайсет крака — не броях бебето, защото все още не можеше да задържи върху краката си дори чорапи — имах нужда от много обувки. Стоях и оглеждах най-долната редица, като се опитвах да намеря чифт, който да отговаряше на номера на Джеси, когато си ударих главата в нечий лакът. Някой, който изглеждаше така, сякаш бе избягал от двореца на Цезар и бе забравил да свали костюма си.

— Защо си тук? — Гласът проехтя силно в огромното пространство. Огледах се наоколо диво, но изглежда никой не бе обърнал внимание на високия десет стъпки златен бог, стоящ в отделението за обувки.

— Мога да задам същия въпрос! — казах, шепнейки.

— Дойдох да ти кажа, че времето изтича! Твоят вампир ще умре, ако заклинанието не бъде вдигнато.

— Не съм забравила! — просъсках.

— Тогава отново ще те попитам, защо си тук? Направи ли някакъв прогрес?

— Да, нещо подобно. Имам предвид, че знам къде е Кодекса.

— Тогава защо не си го взела?

— Не е толкова лесно! И защо ти пука? Какво означава Мирча за теб?

— Нищо. Но ако ти не си… толкова фокусирана… колкото се надявам. Това е важен тест на твоите способности, Херофил. И не трябва да допускаш да се разсейваш от разни незначителни неща. Тези деца не са твоя мисия. Кодексът е.