Карън Ченс - Прегърни нощта

Погледнах надолу и видях как раната ми се затваря и малки странни неща се движеха под кожата ми. Костите ми заздравяваха, помислих си бегло, и това не беше приятно, но въпреки това не ме болеше и внезапно дори можех да мисля малко по-ясно. Можех да усетя как кръвта ми бушува във вените и как кожата ми се стяга и зачервява, но липсваше отпуснатост, липсваше болка.

Мирча бе прехапал устната си, докато проследяваше сухожилията и мускулите на ръката ми, преоформяйки ги с пръсти, сякаш бяха скалпел. Той едва докосна ръката ми, но аз потреперих. Толкова просто докосване не би трябвало да е толкова могъщо.

Мирча не забеляза това. Очите му бяха широко отворени и по-блестящи от който и да е друг път, възбудата от битката все още потрепваше в тях подобно на електричество. Той бе толкова съсредоточен и изглеждаше странно подмладен и когато най-накрая повдигна глава, за да ми каже, че е свършил, аз го сграбчих за ризата и го целунах грубо. Не бе особено трудно. Езиците ни се преплетоха и в нас забушува адреналинът. Не ми пукаше. Юмруците ми се впиха в ризата му, мачкайки фината коприна, и изглежда, че не можех да ги накарам да го пуснат. А аз се нуждаех от тях, защото не можех да го ударя без тях, а аз наистина, наистина исках да го ударя. Внезапно ме обзе ярост. Защото той почти бе умрял, по дяволите, а аз не бях в състояние да направя нищо и той почти бе умрял.

Мирча не възрази, не се опита да ме отблъсне; вместо това той ме притегли по-близо, достатъчно близо, за да чуя как бие сърцето му, достатъчно близо, за да усетя дъха му. Той прие предизвикателството на целувката, забави я, докато тя не се превърна в топлина, сладост и неизбежност. Ръцете му галеха гърба ми и косата ми, прокарвайки си път през къдриците и аз потреперих. Никога не си бях представяла, че някой може да целува така, извиняващо се, но явно той можеше. Нямах представа защо той можеше да се извинява, но чувствах, че така е правилно. Сякаш той съжаляваше за това, че така ме е изплашил.

Той не целуваше честно, изведнъж спря да целува; започна отново, после пак се отдръпна и аз си помислих, че ще умра от неудовлетворение. Чувствах се така, сякаш крещя, но нямах достатъчно въздух, който да пилея и точно когато си помислих, че ще полудея, той най-накрая издаде тих, хищнически звук и пое устата ми. И внезапно всичко се превърна в жадувана, стенеща нужда, нарастваща между нас подобно на пара. Можех да усетя как реагира проклятието, леки тръпки, зараждащи се под кожата, симптоми на предстоящата експлозия. И не ми пукаше. Някак си никога не бях забелязвала разтегливата сила на тялото му, на тези ръце, жилави и силни и страстно нежни. Топлината, излъчваща се от него, се завихри из тялото ми. Исках това. Исках всичко.

И тогава той се отдръпна, изглеждайки шокиран и някак си леко подивял, сякаш не бе издържал на битката. Погледнах го, с разбърканата коса и мръсно лице, и поисках да го целуна отново. И не поради някаква принуда, а защото той вече ми бе познат, защото исках повече от топлината, която бълбукаше под кожата ми, където той ме докоснеше.

Но не можех. Този Мирча бе две седмици назад във времето. За него заклинанието току-що се пробуждаше. Но колкото повече контакти имахме, толкова по-бързо то щеше да набира сила. А да отблъсквам моя Мирча беше като ад.

Отскочих назад, а той не ме спря. Но неговият изумен поглед се прехвърли от мен към Франсоаз и Радела.

— Искаш ли нещо да ми кажеш, скъпа?

Погледнах Франсоаз, но тя ми даде едно от онези френски повдигания на рамена, което никога не бих могла да интерпретирам. Супер. Погледнах отново Мирча и преглътнах.

— Не се чувствам добре — казах му аз откровено. — Можем ли да говорим по-късно?

След една почти незабележима пауза Мирча кимна. Той се изправи, все още гледайки ме, докато издаваше заповеди, които накараха вампирите, появили се твърде късно, да тичат насам-натам подобно на уплашени мравки. Седнах на земята и го загледах, чудейки се какво правеха, докато не видях, че един от тях държеше нещо подобно на индустриална вакуумна помпа. Той започна да изсмуква останките от маговете, които бяха ударени от магическото заклинание. Други го последваха, хвърляйки обувки и други останки в голяма найлонова торба.

Вече никъде не ме болеше, но все още се чувствах изтощена и някак си отдалечена от всичко. Мирча явно беше използвал внушение, вампирският еквивалент на махмурлук. Не мислех, че бе добра идея да се опитам точно сега да пренеса отново.