Карън Ченс - Прегърни нощта

Другите магове бяха спрели, замръзнали в различни пози на движение. Един от тях бягаше, хванат с единия крак във въздуха и собственият му монумент го накара да падне. Той експлодира на асфалта и Мирча се усмихна злобно. Той отиде до следващата човешка статуя, млад мъж с пясъчно руса коса, и го бутна с ръка. Магът закачи другия отзад и те двамата удариха земята и се разпаднаха на многоцветен прах. Те така се бяха смесили, че трудно можеше да се каже къде свършва единият и къде започваше другият.

Мирча приближи другия, докато гледах пясъка с цвета на плът, изливайки се от кожените тенис обувки. Порив на вятъра премина през паркинга и понесе малки парченца субстанция към страните ми. Не приличаха на пясък; не ги усещах като нищо познато.

Чух звука, когато друго тяло удари асфалта, усетих порива на вятъра, когато завихри натрошените парченца, но не можех да се фокусирам върху това. Шок, помислих си смътно. Знаех какво технически трябваше да изпитвам, но не бях сигурна, че го усещах. Цялото тяло ме болеше, но болката ме достигаше като ехо.

Втренчих се в купчината човешки останки и се зачудих какво им бе сторило заклинанието. Били говореше. Може би се опитваше да ми каже нещо, но не можех да го разбера. Може би той бе изсмукал всичко, помислих си смътно. Това ли оставаше от човек, когато му отнемеш влагата? Купчина ронлива, миришеща на химикали материя, която изглеждаше като човек, но не можеше да бъде, защото хората не се превръщаха в прах, когато ги докоснеш? Това бе грешно, невъзможно.

Подобно на мен, която бе простреляла човек в сърцето.

Някой коленичи до мен и сряза пластмасовата гривна. Можех да видя бели проблясъци през окървавената ми плът, но изглежда не бе засегната някоя вена. Въпреки това, болеше ужасно. Бях вдигната от нечия ръка, гърбът ми се опря в топли гърди, които дишаха прекалено бързо или може би това бях аз. Опитах се да забавя дишането си, но нищо не се случи, така че реших, че все пак не съм аз.

Силни ръце погалиха косата ми, разделяйки оплетените ми кичури. След това чух шепот в ухото си.

— Dulceata? Мога да излекувам това, но ще е по-добре, ако отидем в МАГИЯ. Там има лечители с повече сила, отколкото притежавам аз.

Мирча, помислих си. Той миришеше на дим, пот и кръв. Това бе странно; винаги го бях асоциирала със скъп парфюм. Погледнах надолу и видях черни следи и отпечатъци върху кожата си там, където той ме бе докоснал. Това също изглеждаше странно, въпреки че не можех да разбера защо.

— Кас, трябва да се махнем оттук! Той не може да те върне в МАГИЯ. — Били се появи пред лицето ми и това бе нормално. Защото той изглеждаше, както винаги.

— Не мога да се върна в МАГИЯ — казах, повтаряйки думите на Били и гласът ми прозвуча почти нормално. Странно.

— Това е лошо счупване, скъпа, а на китката има много кости. Няма да успея да оправя всичките перфектно.

Погледнах нагоре към лицето му. То бе мръсно и покрито с пот, а по лявата му буза имаше избледняващи следи с формата на диамант. Но нова кожа вече покриваше ожулените места, докато наблюдавах, при което старата отпадаше подобно на пепел, отвяна от порив на вятъра. А очите му бяха същите, блестящи от интелигентност, меки от загриженост, пълни с разбиране, прекрасни. Той беше добре. Мирча щеше да бъде окей. Облекчението бе толкова пробождащо, че за секунда ме заболя повече от китката.

Исках да кажа нещо, но имаше толкова много първични емоции, които бълбукаха прекалено близо до повърхността. Не мисля, че някой щеше да каже това, което си мислех. Дори и моята игра да бе към края си, аз харесвах мисълта, че неговата не беше. Това бе един вид бъдеще посредством заместник и можеше да не е достатъчно, но бе достатъчно добро. Така че вместо това погледнах към него, без да мигам, докато не можех да виждам нищо друго, освен едно размазано петно от бледност и тъмнина, цветовете преливаха един в друг поради някаква причина.

— Ще я излекувам тук — каза Мирча остро, поемайки китката ми с голямата си ръка.

Той изглеждаше странно, груб и трудно контролиращ се, нещо бушуваше под повърхността, ярост или безизходност или и двете. Явно другите също го виждаха, защото вампирите се опитваха да се държат хрисимо, а феята го гледаше с големи разтревожени очи. Франсоаз седеше на земята до нас, но изглеждаше някак си нерешителна, сякаш нямаше никаква идея какво да каже. Хрумна ми, че трябва да се зачудя какво правят всичките те тук, но след това Мирча направи нещо, което предизвика горещина по цялото протежение на ръката ми и внезапната липса на болка ме накара да затая дъх.