Карън Ченс - Прегърни нощта

— Кас! Кас! — Били ми говореше и нещо бледо тупна до останалата ми гуменка. — Хвърли я!

Най-накрая очите ми се фокусираха върху малкото нещо, което идентифицирах като топката на мага, която той бе държал по-рано. Явно Били я беше намерил, но не можех да разбера защо, докато не вдигнах поглед и не видях как към нас тичаха още пет нови мага, приближавайки от далечната страна на сградата. Изглеждаше така, сякаш пристигаше кавалерията, но с моя късмет те, може би, идваха от другата страна. Разтърсих глава, опитвайки се да я проясня, а това разтърси ръката ми и, ох, за Бога, това не бе добра идея. За щастие маговете не ми обърнаха никакво внимание, от една страна, защото не бяха ме видели все още, а от друга, защото в сравнение с Мирча не представлявах особена заплаха. Той бе стъпил върху врата на един от маговете, докато изтръгна главата на друг почти изцяло от тялото му. Беше впечатляващо, но ако се стигнеше до стария традиционен ръкопашен бой, той определено бе пресушен. Не знаех дали ще може да преживее друга атака и нямах и намерение да разбера.

Опитах се да сграбча сферата, но ръцете ми бяха хлъзгави от кръвта и не можах да я задържа. Всеки път, когато си мислех, че ще успея, пръстите ми не успяваха да я задържат. Внезапно я ритнах и затаих дъх, чакайки да избухне и да ни убие всички, но тя само се претърколи няколко ярда и спря на една пукнатина в бетона.

— Кас!

Погледнах нагоре и видях, че нямам време. Маговете бяха спрели на предпазливо разстояние от Мирча, но това бе само, защото всеки господар вампир заслужаваше определено уважение, дори и раненият такъв. Може би особено раненият. Но всяка секунда щяха да го атакуват. И аз не можех да ги спра.

— Били, не мога да ги спра! — Погледнах го отчаяно. — Ти трябва да го направиш!

Той поклати глава.

— Прекалено съм пресушен. Отне ми цялата енергия, за да го дотъркалям до теб!

Направих нов опит и сграбчих топката между двете си ръце, но тя бе прекалено хлъзгава. Останах с убеждението, че повърхността й нямаше да ми позволи да я задържа, дори и ръцете ми да не бяха в кръв.

— По дяволите! Ако имах малко повече време…

Били ме погледна така, сякаш бях луда.

— Та ти си Пития! Имаш цялото време на света!

— Не мога да се пренеса! Опитах!

Вероятно това се дължеше на болката, но не знаех как да я преодолея. Може би това бе едно от нещата, на които обучаваха, как да се концентрираш, когато мозъкът ти е замъглен от загубата на кръв и чувстваш ръката си така, сякаш всеки момент ще я загубиш, а и нямаш никакво време, за да объркаш нещата. Наистина щях много, много да се радвам, ако бях получила този урок.

Но не бях, така че трябваше да се справя с това, което знаех. Спрях да се опитвам да задържа сферата безполезно и погледнах Били.

— Вземи енергия.

— Сега?!

— По дяволите, Били! Да, сега! Върни си силата и хвърли това нещо!

Били не загуби никакво време. Той се вмъкна под кожата ми, преди да бях спряла да говоря и аз усетих как взимаше от енергията ми. За разлика от обикновено, болеше. Може би, защото не бе останало много, което да дам, или защото Били бе забързал самия процес, може би поради всичко така или иначе щеше да боли. Но каквато и да бе причината, след няколко секунди, сърцето ми блъскаше в гърдите, ръцете ми трепереха и в действителност можех да помириша как животът ми се изцеждаше от мен. Мозъкът ми бе попаднал в колело на хамстер, лоша идея, лоша, идея, лоша идея, но нямаше нищо, което да направя; нямах сила, за да спра това. Чух как някой въздъхна, дълго свирещо изпускане на дъха, след което започнах да пропадам.

Приземих се на асфалта по времето, в което Били вдигна топката. Почти я изпусна първия път, тя почти се промъкна през прозрачните му ръце, но той я хвана в последната секунда. Хвърлянето приличаше много на нещо, което бих направила аз и дори не се приземи близо до смъртоносния център. Тя експлодира на ярд и нещо пред маговете с едва доловимо пуф и малък облак от смътно розово, сякаш изпълнен с пудра балон бе попаднал на камък. Въздухът като че ли се раздвижи леко, но маговете нямаха видими поражения.

— По дяволите!

Били изпсува точно, когато първият от новодошлите достигна Мирча. Той се обърна, лакътят му се срещна с лицето на мага и аз се зачудих защо щитовете на мага не бяха вдигнати, защо не бяха спрели атаката. След което неговата глава като че ли експлодира и ръката на Мирча удари вместо лице оцветен пясък.

— Лоши хора, тъмна магия — каза Били, изглеждайки впечатлен. Започнах да се чудя дали трябваше да се притеснявам за това че тонът му бе одобрителен.