Карън Ченс - Прегърни нощта

— Махни го оттук или той е пътник!

— Какво? — попитах глупаво и след това някой ме сграбчи изотзад. Пистолетът излетя от ръката ми, а една длан ме сграбчи за лицето, извивайки назад главата ми, от което ушите ми зазвъняха. Опитах се отчаяно да се пренеса, но аз бях разсеяна, а болката бе отчайващо силна и нищо не се получи.

— Хванах я! — извика един мъжки глас в ухото ми и с крайчеца на окото си забелязах как друга тъмна сянка се приближава към нас.

Но ръката около кръста ми не се разхлабваше независимо колко усилено се борех. Някой изпищя наблизо, ужасяващ, безнадежден звук, който допълнително ме разконцентрира.

Изритах с крак, колкото се може по-силно, и той срещна нещо меко. Някой изпсува и блед, сух мъж със сиви очи се появи пред мен. Той извади нож от палтото си и го размаха пред очите ми, докато не успях да го фокусирам. В момента, в който го направих, той го заби в китката ми.

Можех да усетя как се чупят малките кости, след което той го завъртя и ножът разкъса сухожилията, кръв се стече надолу по ръката ми, когато го измъкна и отново го размаха пред очите ми.

— Все още ли искаш да се биеш с нас?

За момент дори не можех да изкрещя — в дробовете ми нямаше достатъчно въздух. След това около китката ми се стегна нещо твърдо и хлъзгаво, точно над раната. И аз изпищях, което не звучеше много добре, не звучеше като мен, но болката изведнъж ме завладя изцяло и след това просто не можех да спра да крещя.

— Накарай я да млъкне! — каза някой и една ръка ме хвана за гърлото, прекъсвайки всички звуци, както и достъпа на въздух до дробовете ми. Отчаяно се опитах отново да се пренеса и за секунда си помислих, че ще успея. Точно както в пещерите можех да усетя времето като подобна на сироп, еластична маса, само че тя не успяваше да ме обгърне, както трябва.

Внезапно се ударих в земята, притихнала и с изцъклени очи и когато никой не ме сграбчи отново, се опитах да пропълзя настрани. Но ръцете ми бяха вързани със здрава пластмасова връзка, а аз не можех да понеса никаква тежест на счупената ми китка. Накрая свърших, търкаляйки се из нещо топло и лепкаво.

Погледнах надолу и видях диамантена пътека, прогорена в асфалта. Наоколо бяха разпръснати парчета от плат, които едва разпознах като остатъци от сини джинси и памучна блуза. Имаше бели парченца тук и там, които осейваха пътеката и нещо, което наподобяваше коса. Най-накрая разбрах какво гледам. Оградата. Мирча я беше увил около мага и тя бе прогорила щитовете му и после…

Изправих се на крака и се отдалечих, жлъчен сок се изливаше в гърлото ми, дъхът ми излизаше трудно и бързо и само нараняваше дробовете ми. Главата ми се въртеше и когато се опитах да се успокоя, светът около мен се завъртя. Аз щях да се отправя директно към оградата, ако Били не ми бе извикал.

— Обувките ти! Те са каучукови!

За момент не осъзнах за какво говори, но след това пред очите ми изригна синьо-бял огън и схванах. Силовата жица, която се бе освободила от човешкото си устройство, се бе прикрепила директно към оградата, плъзгайки се напред-назад по асфалта подобно на огромна електрическа змиорка. Главата ми продължаваше да се носи и се опитваше да ми причернее, а пръстите ми явно отказваха да направят това, което им заповядвах, дори и на ръката, която не усещах сякаш бе обхваната от огън. Да сваля гуменките си беше истински кошмар и дори задържането им беше цяло предизвикателство — как се предполагаше, че ще ги използвам за каквото и да е било? И защо изобщо никой не се опитваше да ме спре? Не исках да рискувам да докосна директно жицата, с или без каучукова подметка. Опитах се да хвърля гуменката, но целенето ми бе дори и по-лошо от обикновено и вместо това я ритнах. Отне ми четири опита, но успях да ударя жицата достатъчно пъти, докато тя загуби контакт с оградата.

В момента, в който това се случи, смътно видях как Мирча скочи и атакува останалите магове. Чух нещо, което прозвуча като чупене на врат и как тяло удари асфалта наблизо, но не можех да се концентрирам върху нищо. Единственото, което можех да правя, бе да се боря срещу необходимостта да се отпусна и да потъна в очакваната тъмнина, която се люлееше в ъгъла на полезрението ми.

Отстъпих няколко крачки назад и токът ми удари нещо, което изхрущя под лекото налягане. Когато погледнах надолу, видях две тела на земята. По-близкото бе на жена, толкова възрастна, че кожата й бе мъртвешка, подобна на хартия, осеяна със старчески петна, косата й бе къдрава и бяла. Другият бе мъж или поне на такъв приличаше, съдейки по дрехите му. Лекият бриз донесе малки парченца от една разпаднала се жълта блуза, сякаш бяха полен във въздуха. Тялото под мен изглеждаше като мумия, с набръчкана кафява кожа, опъната върху видимите ребра. Гледах ги, замръзнала и неразбираща.