Карън Ченс - Прегърни нощта

Но не успя. Тримата мъже се изгубиха сред колите и след няколко мига целия ад се изсипа, с изстрели, писъци и нещо, което подпали няколко коли. Втурнах се към задната врата със смъртоносна скорост. Замръзнах няколко мига по-късно, когато пред мен се появи последната личност, която исках да видя.

Опитах се да спра, преди да се блъсна в него, но бях прекалено близо. Тревожно се отдръпнах назад, само за да бъда на сигурно.

— Ти не трябва да си тук! — казах укорително.

Една перфектна вежда оформи прекрасна дъга.

— Тогава имаме нещо общо, dulcea?

Погледнах Мирча шокирано.

— Ти трябваше да си в центъра на града!

Моята версия, която преследваше Джими из паркинга, бе избягала от МАГИЯ малко по-рано през нощта. И въпреки че заклинанията на сградата бяха позволили да ме проследят в града, никой не беше сигурен точно къде се намирах. Докато Томас, Приткин и вампир на име Луис-Цезар бяха дошли тук, Рейф и Мирча бяха отишли в главния офис на Тони. Или поне така си мислех.

— Бях. Оставих Рафаел там, в случай че се появиш — каза Мирча, а очите му леко се присвиха. — Може ли да попитам откъде знаеш това?

— Вероятно не можеше и да бъде по-добре — казах аз, мечтаейки си да изпадна в истерия.

Мирча просто стоеше там, изглеждайки ужасяващо красив с разрошената му коса и леко усмихната уста, неговият катранено черен костюм перфектно подхождаше на атрактивното му тяло. Не знаех, дали бе умишлено, но неговите дрехи винаги загатваха бицепсите и бедрата му, привличайки вниманието ми на тези места. Без да споменавам, че Мирча в черно бе като същински грях. Единствената милост бе, че поне дрехите не бяха кожени — и защо изобщо отидох там?

Той вдигна ръка. Това беше тиха покана, но накара стомахът ми да затрепти. Коремът ми беше идиот.

Отскочих назад, като едва не паднах.

— Не ме докосвай!

Последният път, когато бях срещнала Мирча в миналото, проклятието бе прескочило от мен върху него, започвайки цялата тази бъркотия с удвояването му. Щях ли да го утроя, ако той се приближеше достатъчно близо до мен? Защото си мислех, че никой от двама ни нямаше да преживее това.

Някъде наблизо хора крещяха, а Приткин кълнеше и няколко ужасени плъхолаци профучаха покрай нас, оставяйки следи от кръв по асфалта.

— Трябва да тръгваме, dulceata! — каза Мирча меко.

Фактът, че той все още използваше умалителното име, което ми бе дал преди много години и което означаваше „скъпа“, вероятно бе добър знак, но аз наистина не исках да се пренасям точно пред очите му — това щеше да му каже много повече, отколкото исках да знае. Но не можех и да избягам от него, а със сигурност нямаше да му позволя да се приближи повече до мен.

— Каси! — Мирча ме погледна изпитателно, когато продължих да игнорирам протегнатата му ръка.

Връщайки се назад, установих, че всъщност издънката с проклятието се получи във времето, като то още не бе създадено. Тъй като Мирча не го притежаваше, то прескочи от мен върху него, за да се завърши самичко. Но този Мирча го притежаваше, следователно би трябвало да е имунизиран. Нали?

— Касандра!

— Опитвам се да мисля! — казах му аз, когато той се втренчи в мен.

— Можеш да мислиш в МАГИЯ, където е безопасно.

— Знаеш ли — казах му свирепо — имайки предвид колко често чувам тази дума, е учудващо колко много пъти ми се случва да бъда на ръба на смъртта!

— Това няма да се случи тази вечер — каза той твърдо и ме хвана за ръка. Погледнах го ужасено, очаквайки електрическото пукане, което щеше да ми каже, че ще убия и двама ни. Но освен лек гъдел, който се пораждаше винаги от проклятието, нищо друго не се случи.

Нищо, освен сладък, наситен аромат, подобно на цветя, които започваха да гният. Къде бях усещала този аромат и преди? Това, което Мирча каза, предположих, че бе някоя много лоша дума на румънски и внезапно ме дръпна зад себе си.

— Кас, нали си спомняш, че последният път, когато бяхме тук, се появиха няколко тъмни мага? — попита Били, а гласът му леко потреперваше.

— Защо, какво общо има — Погледнах иззад палтото на Мирча и видях как няколко тъмни фигури се промъкваха на светлината от лампите. — Ох.

— Мислех си, че ще пропуснем някои моменти — каза Били, като звучеше ужасено.

Преброих ги набързо.

— Няколко? — извиках аз. — Осем не са няколко.

В далечината над паркинга започна да се разстила син облак. Спомних си това — Приткин бе използвал някакъв вид сълзотворен газ в битката, който почти ни беше задушил до смърт. Не бе особено забавно, тъй като дробовете ми горяха часове след това.