Карън Ченс - Прегърни нощта

Радела се намръщи.

— Мисли за него като за врата. Врата, която използва енергия, когато бъде отворена. Така че тя стои затворена, докато няма нужда от нея.

— И тогава трябва да я отвориш с жертвоприношение.

— Точно. Но ако работи така порталът, то тогава има и специално заклинание, което да го отвори.

— Нека да позная. Не знаеш заклинанието. — Беше очевидно.

— То е различно за всеки портал, парола, която се знае само от тези, които го използват.

— Които сега всички са във Феерия — напомних й аз. — И как се предполага да премина през него?

Хитро изражение се появи на нейното малко, подобно на кукла лице.

— Вероятно ще мога да измисля нещо за подходящата цена.

Присвих очи и погледнах към малкото хитро нещо.

— Сега какво?

Тя се размърда, опитвайки се да изглежда равнодушна. Помислих си, че тя се пазареше толкова добре, колкото малка беше; с това лукаво малко личице можеше да измами всеки за отрицателно време.

— Искам за секунда руната — каза тя накрая. — В случай че първата не помогне да се сдобия с дете.

Бях заета за момент да проверявам друг пистолет. Бях останала с убеждението, че вече се бяхме споразумели, че щях да й дам руната. Може би това нещо бе по-ценно, отколкото си мислех.

— Добре — казах бавно, опитвайки се да звуча облекчено.

— Без ограничения! Дори и да се сдобия с дете от първия път, пак ще имам няколко секунди!

— Съгласна.

Радела преглътна.

— От каква помощ имаш нужда?

— Каквато е нужна. — Нямаше да й позволя да поставя условия.

— Знаех си, че ще ме навиеш на тази лудост — просъска тя, но сърцето й говореше друго.

— Имаме ли сделка?

— О, по дяволите, знаеш, че е така!

Аз се усмихнах, а тя изгримасничи в отговор.

— Не бъди толкова самодоволна, човеко! Все още не си чула идеята ми!

Главният вход на Данте приличаше на нещо, което сякаш бе излязло от средновековен кошмар, с изкривени базалтови статуи, дърворезби, изразяващи сцени на мъчения и истински ров. Дръжките на входната врата представляваха агонизиращи лица, които стенеха и пъшкаха и повтаряха любимата фраза на всички, които влизаха: „И всяка надежда тук оставете!“ — заедно с портфейлите им. Но влудяващият декор е скъп, което обясняваше защо отзад интериорът приличаше по-скоро на модерен магазин с товарни рампи, купища боклук и проста верижна ограда, ограждаща претъпкания паркинг на персонала.

Франсоаз, Радела, Били Джо и аз се озовахме на паркинга на Данте две седмици назад във времето. Все още оставаха няколко часа до изгрева или поне така изглеждаше.

Великата идея на Радела бе да се върнем назад във времето, преди който и да е, да се бе усетил, че порталът трябва да изчезне и да откраднем заклинанието. Бях взела мерки да избегна всякакви боеве, използване на ножове или подобни неща, които можеха да се отразят на времевата линия. Франсоаз бе подпомогнала целта ми, като каза, че може да изтрие краткотрайната памет на всеки, с изключение на могъщ маг. Така че направихме план — просто се нуждаехме от правилния човек. А предшественикът на Казанова, един мазен човечец, познат като Джими Плъхът, беше най-подходящият човек за това.

— Je suis desolee — каза Франсоаз, очевидно говорейки на дъното на оградата.

Размених погледи с феята, която леко сви рамене. Аз се наведох, за да погледна по-добре и се оказах прикована с белезници за стълба на оградата.

— Какво по дяволите?

Франсоаз стоеше, кръстосала ръце, хвърляйки ми поглед, който напомняше този на Приткин, когато беше в някое от неговите си настроения.

— Ние ще продължим. Прекалено е опасно за теб.

— Моля?

— Ти нямаш умения в магията, нали така?

— Какво искаш да кажеш?

— Ти трябваше да ни доведеш тук и затова нямахме избор. Но няма нужда сега да рискуваш себе си. Ние ще говорим с тези гангстери, а ти ще останеш там, където е безопасно.

— Мога да се справя с Джими!

Франсоаз не отговори, но придоби такова изражение на лицето си, сякаш щеше да бъде безкрайно щастлива, ако останехме цяла нощ на паркинга, за да дискутираме това. Започнах да дърпам белезниците, но явно тя ги беше взела от стаята на Казанова, защото бяха от превъзходна стомана. Всичките ми опити само доведоха до потракване на оградата и накрая ми писна.

— Добре — казах накрая. — Вие отивате, аз оставам. Забавлявайте се.

— Не говориш сериозно — каза Били изумено.

— Ще останеш точно тук? — Франсоаз изглежда се съмняваше в това. Може би тя очакваше, че ще споря доста по-упорито.