Карън Ченс - Прегърни нощта

Раздрънчах веригата, за да подсиля ефекта.

— Имам ли избор?

— Не й вярвам — каза феята, гледайки ме с присвити очи. — Трябва да я затворим в килера.

— Имам пистолет — изтъкнах аз.

Радела се намръщи.

— Права е. Може да простреля ключалката.

— Мислех си за нещо по-малко впечатляващо — казах й, без да съм сигурна дали се шегувах изцяло.

— Това е за твое собствено добро — каза Франсоаз, хапейки устната си. Внезапно тя не изглеждаше сигурна.

Радела щракна с пръсти.

— Ще я зашеметим. След което ще я затворим в някой наистина малък килер — добави тя злобно.

Франсоаз дори не си направи труда да я погледне.

— Ще се върнем бързо — обеща тя, след което се обърна и се отдалечи.

— Да, а аз просто ще чакам тук като някой шофьор на такси — извиках след нея. Рамената й леко потръпнаха, но не знаех дали това е от срам или от факта, че не знаеше какво е такси.

— Добре, това наистина е… — започна Били.

Вдигнах свободната си ръка. Франсоаз спря при задната врата и погледна в моя посока. Вероятно се чудеше защо ръката ми се рее във въздуха. Аз им махнах и скоро след това тя и Радела изчезнаха през входа. Веднага щом вратата се затвори, аз се пренесох две крачки назад. До мен сега празните белезници се люлееха на оградата.

— Забравих, че сега можеш да правиш това — каза Били.

— Това правя поне половината от времето.

Разтрих китката си и се огледах наоколо. Не се виждаше никой. Тогава ми хрумна, че първо трябваше да се огледам, преди да направя моя номер на Худини.

— Защо не им показа, че просто си губят времето? — попита Били.

— Мислех си, че това ще доведе до бунт в нашите взаимоотношения, ако го бях направила по-рано. — Освен това смятах, че Радела никак не се шегува за килера. — Хайде да намерим Джими, преди да ги е продал на Бруклинския мост или нещо подобно…

— Говорейки за дявола — каза Били, когато от задната врата изхвърча някой, който ужасно приличаше на Джими.

Хукнах напред след миг на изненадано вцепенение, като едва вярвах на късмета си. Ако можех да го стигна преди той да достигне колата си, можехме да поговорим, без да въвличаме някой друг или пък да бъдем подслушвани. Но след това вратата се отвори и една блондинка изхвърча, оглеждайки се диво наоколо.

— Почакай, с него има бимбо (жена, която е с голяма сексуалност и много атрактивна) — предупреди Били. Блондинката забеляза Джими и се втурна след него, размахвайки своето яке. Били подсвирна одобрително. — Тя ще падне, ако…

Внезапно спря, присвивайки очи и аз направих същото, смътно усещане за тревога пропълзя по гръбнака ми. Халогенните светлини не помагаха особено за видимостта, но от това, което видях, стомахът ми се преобърна.

— Мисля, че имаме проблем — казах аз сковано.

— Хей — каза Били с ококорени очи. — Мисля, че тази бимбо си ти! Мога да кажа това по формата на твоите…

— Осъзнаваш ли какво значи това? — Опитах се да извикам, шепнейки. Досега не бях разбрала, че съм ни върнала в нощта, когато за пръв път видях Данте — а това определено не беше момент, който исках да преживявам отново.

— Да — каза той и ме погледна. — От всеки момент назад във времето, в който можехме да се върнем, защо точно този, по дяволите.

— Не съм го направила нарочно — изсъсках аз. — Казанова ми каза, че последната пратка с роби е заминала за Феерия тази нощ. Ако не притиснем Джими да говори, мисля, че ще можем да подслушаме заклинанието, което използват!

— Ако сме на точното място в точното време, да. Но това не е.

— Мислиш ли?

Първото ми посещение в Данте не бе преминало особено добре. Всъщност беше направо ужасяващо. Имаше прекалено много грешки и пропуски, прекалено много пъти, в които аз и много други хора можехме да умрем и всичко това беше направило обстоятелствата малко трудни. Трябваше да намеря останалите и да се махнем бързо преди някой от нас да промени нещо.

Джими и другото ми аз изчезнаха сред редиците коли, а задната врата отново се отвори с трясък. Появиха се Приткин и една дузина вампири и аз замръзнах. Моите очи можеха и да пропуснат нещо, но техните със сигурност нямаше да го направят. А ако те погледнеха насам и ме видеха, това щеше да ги разсее. Което освен другите неща, щеше да им попречи да спасят другото ми аз.

Не мърдах, не дишах, дори не мигах! Черните ми дрехи бяха подходящи за нощни приключения и ме правеха трудно забележима. Но те можеха да ме помиришат от тази дистанция, дори и когато паркингът бе изпълнен с миризми на газове и боклук. Един от вампирите спря, повдигна леко глава, сякаш душеше въздуха и аз преглътнах трудно. Това беше Томас, моят бивш съквартирант, който бе имал 6 месеца на разположение да опознае аромата ми. Ако ме подушеше…