Карън Ченс - Прегърни нощта

Друг вампир започна да се опитва да раздели други две изсушени тела. Те бяха толкова стари, че костите им се отчупиха лесно, трошливи като солети. Издадоха хрущящ звук, когато вампирът ги хвърли в торбата. Гледах ги, лекият проблясък на внушението замъгляваше реакцията ми. Знаех, че те би трябвало да са убити от заклинанието, използвано от мен, но в момента това не ми се виждаше важно. Вампирът успя да напъха и двамата в торбата и то без да я скъса.

Един друг вампир започна внезапно да крещи, тъй като се бе подпалил, докато се беше опитвал да загаси Пинтото. Мирча изглеждаше отвратен, но се втурна да помогне. Вероятно щеше да го направи, дори и този да не бе един от хората му. Той бе сенатор и трябваше да се придържа към главното правило на Сената: винаги разчиствай кашата си.

Усетих леко мъждукане на болка в китката си, което вероятно ми подсказваше, че внушението започваше да губи силата си и следователно не бе лоша идея да потърся някъде аспирин. Но не помръднах. Свлякох се там и наблюдавах неща, които никога нямаше да покажат в някой филм, защото не бяха особено вълнуващи. Това бяха просто хора, които си вършеха работата. След екшъна идваше моментът за угасяване на пожарите, разчистване на улиците и уведомяване на семействата, че някой няма да се прибере вкъщи. Само че това последното нямаше да се случи тук. Никой не знаеше кои са тъмните магове или къде да ги намери. Ако мъжът, който бях убила имаше семейство, щяха да узнаят, че нещо лошо се е случило, едва когато той не се прибереше вкъщи.

Мисълта ме удари подобно на малък, много остър нож, плъзнат право между ребрата ми. Всички парчета, за които не бях говорила, за които не бях мислила, нахлуха изведнъж в мен. И за минута видях друга сцена. Мак, приятел на Приткин и за кратко време мой, ме бе последвал във Феерия и бе умрял там, за да ме защити. Все още имах кошмари относно това, мозъкът ми ми показваше сюрреалистични картини на ръцете му, които бяха притиснати от дънера на дървото, кората обелена от него и течността, процеждаща се между пръстите му. Тя потече по китките му и го парализира, докато заливаше тялото му, като накрая кожата му, косата, всичко бе покрито със същата монотонна, еднообразна сивота. Подобно на було. Обикновено се будех цялата обляна в пот, сърцето ми биеше лудо, когато сивотата покриваше лицето му.

И тогава не бе останало нищо човешко.

Не бе се случило точно така, но не можех да се оплаквам заради това, че мозъкът ми бе редактирал някои неща; реалността бе още по-лоша. Беше ми писнало да бъда някой, който хората искаха да убият. Бях се заклела, че повече няма да се случи нещо подобно и тази вечер доказваше това. Човек бе умрял и аз го бях направила. Убих го.

Умът ми бе ужасен, невярващ, отвратен. Но емоциите ми явно си бяха взели отпуска. Не треперих, не бях болна, привидно ми нямаше нищо. Най-силното усещане, което изпитвах, бе някакъв вид вцепенение. Просто вцепенение. Въпреки факта, че този маг не бе единственият, който бях убила.

Били може и да бе хвърлил сферата, отнемаща живота, но аз бях тази, която му бе дарила енергията си, което направи възможно това. Така че отговорността бе моя. Но тази смърт някак си не изглеждаше реална. Бях виждала магия през целия си живот, но не бе същото. Вампирите бяха магически същества, но тези, които бяха при Тони, обикновено използваха скорост, сила и множество човешки оръжия, за да убиват. Някои от нещата, които правеха, бяха доста зрелищни, да не кажа страховити, но поне имаха смисъл. За разлика от безвредната малка топка, която пресуши живота на петима за секунди. Изстрелът от пистолет бе нещо друго. Бях видяла изражението на лицето на мъжа, гледах как кръвта му изтичаше измежду пръстите от раната, която аз бях причинила. Не. Нямаше как да отречеш нещо такова.

И някъде между вината и болката и кой знае какво още щях да почувствам, когато спасяващото вцепенение, причинено от Мирча, отшумеше, ме връхлиташе и осъзнаването на факта, че вероятно бях тотално прецакала времевата линия. Множество хора бяха умрели, които не трябваше да са мъртви. Или пък не?

Наистина ми бе трудно да мисля и колкото и иронично да звучеше, парадоксите на пътуването във времето не бяха стихията ми. Но имаше някои странни неща, които бях започнала да забелязвам. Като например, ако не трябваше да се случат всички тези неща, то защо тогава не бях срещнала Мирча последния път, когато бях тук? И защо бях видяла само двама тъмни магове тази нощ вместо дузина или който и още да се бе мотал наоколо? Ако аз и Мирча не се бяхме били с тях предния път, то тогава кой беше? Защото не бях видяла някой друг доброволец.