Тад Уилямс - Реката на синия огън

— Двеста метра горе-долу, кап’тане.

Двамата моряци имаха необикновено противна външност, с омазнени дрехи, окапали зъби и проблясващи от злоба очи.

— Ще се спусна от предната палуба — обяви добре школуваният глас.

Миг по-късно един силует изцяло в черно се спусна от бака върху палубата точно под мястото, където се бяха скрили. Стъпките на капитана прозвучаха в странен синкоп. Чак когато стигна до главната палуба, Орландо забеляза, че единият му крак е дървен.

Всъщност не само кракът му бе изкуствен. На лявата му китка имаше желязна кука, а другата ръка завършваше още по-необичайно: когато пиратският властелин вдигна телескоп пред очите си, Орландо забеляза, че стиска тубата с нещо като метална скоба, която неприятно му напомни ненаситните щипци за салата. Но дори тези необикновени допълнения не заслужаваха чак такова внимание, колкото огромните абаносови мустаци на капитана, увиснали под извития като огромен клюн нос подобно на масури от двете страни на жълтеникавото му лице, за да полегнат навити като уморени пепелянки върху бялата дантелена яка.

След като се взира известно време през телескопа, капитанът се обърна към своите хора, които бяха застанали небрежно до главната мачта и го наблюдаваха с приповдигнато нетърпение.

— Настъпи уреченият час, мои морски вредители, моя мръсна пяна — обяви патетично той. — Вдигайте Веселия Роджър и пълнете Гръмовержеца — няма да си губим времето с по-ситни оръдийца.

При неговите думи двойка по-млади, но не по-малко омацани и зловещи корсари се втурнаха към такелажа да вдигнат пиратското знаме. Група мъже се разтичаха на предната палуба и изтикаха огромно оръдие от тайното му скривалище — колелата на лафета му бяха големи колкото маси, а то самото би могло да изстреля цял хипопотам. Почистиха оръдието, лъскайки цевта му с метла, чиято дръжка бе два пъти по-дълга от ръста на моряка, който работеше с нея, след което изсипаха в него цял чувал барут, а пиратският кораб се приближаваше все повече до брега. Ледената кутия надвисна над главите им като огромна канара.

Капитанът отметна черния си плащ, при което се показа кървавочервената му подплата, пристъпи към перилата и вдигна двете си не-съвсем-ръце пред устата.

— Хей, вие от Ледената кутия! — изрева той, а викът му отекна многократно над водата. — Аз съм Сграбчващия Джон Клещите, капитан на „Черният супник“. Дойдохме да вземем златото ви. Ако отворите голямата порта, няма да докоснем жените и децата и няма да убием нито един мъж, който се предаде.

Ледената кутия остана безмълвна като камък.

— В обсег сме, кап’тане — извика боцманът.

— Пригответе лодките и десантните екипажи. Сграбчващия Джон се приближи, куцукайки, до огромното оръдие, преди да заеме поза на стоическо търпение.

— И ми донесете огнебойния кибрит.

Орландо усети до себе си вождът Подпалващия всичко наред да се напряга. Един пират изскочи от някаква дупка, понесъл в ръцете си вързоп, а изпод одеялото се подаваше миниатюрна червена главица. Вързопът плачеше с тъничко, слабо гласче, което докосна сърдечните струни на Орландо.

— Всичко е готово, кап’тане — викна боцманът. Няколко души от екипажа затанцуваха със свити ръце, сграбчили ками в косматите си юмруци.

подхванаха те кошмарно фалшиво някаква веселяшка жига:

Капитанът се усмихна снизходително и махна с куката. Морякът с ревящия вързоп се втурна напред и го подаде в скобата на Сграбчващия Джон. Вързопът ревна още по-оглушително.

— Да видим дали Гръмовержеца ще стопи вкочанената необщителност на вашата крепост, а, моя осолена свиньо?

Капитанът захвърли одеялото настрана и се показа една свита като червейче трепереща кибритена клечица, миниатюрно подобие на Подпалващия всичко наред и съпругата му. Очевидно възнамеряваше да драсне покритата със сяра детска главица в грубата повърхност на палубата, но преди да успее да го стори, нещо бръмна край ухото на Орландо и затрептя върху черния ръкав на сакото на Сграбчващия Джон. За миг цялата предна палуба замръзна смълчана. Пиратският капитан не изпусна бебето, но свали ръка, за да огледа забилата се в ръката му стрела.