Тад Уилямс - Реката на синия огън

Вождът подкара бързо по тъмните води и равномерното движение едва не приспа Орландо отново. Може би успокоена от покривалото на черупката си, Костенурката задряма, чуваше се как лекичко подсвирква.

Реката пред тях се разшири едва ли не като океан: далечният бряг отстъпи на голямо разстояние, така че се виждаха само няколко огъня, запалени там. Дълго време Орландо не можеше да разбере, че белезникавата грамада зад огньовете не е кухненската стена, а огромен бял четириъгълник. Намираше се съвсем близо до брега на реката, но се извисяваше по-високо дори и от върховете на огромните бюфети.

— Ледена кутия — посочи нататък Подпалващия всичко наред.

— Да не би лошите хора да са вътре? — попита Орландо.

— Не — категоричен поклати глава вождът. — Те там. И размаха греблото си.

Скрита досега от мрака, в отблясъците от наблюдателните огньове на Ледената кутия изплува гора от мачти, щръкнали над някаква сенчеста грамада с извит като дъга корпус. Орландо тихичко изруга, изненадан и обезпокоен. Вождът натисна гребло във водата, за да забави скоростта, след което остави кануто да се носи безшумно по течението. Огромният съд тънеше в мрак с изключение на няколко от малките му прозорчета, които блещукаха като фенерчета — Орландо ги бе помислил за отражения на огньовете по брега.

— Това е някакъв пиратски кораб — пошепна с ококорени очи Фредерикс.

Докато вождът ги приближаваше към галеона, Орландо се чудеше на странния му силует: високите мачти и плътно свитите платна изглеждаха нормално поне доколкото можеше да прецени, но корпусът бе необикновено гладък, а близо до кърмата имаше някаква странна, наподобяваща дръжка халка, което не съответстваше на нито едно от изображенията на пиратски кораби, които бе виждал. Едва когато приближиха толкова много, че дочуха говор от палубата над тях, той успя да съзре редицата бъчви за баласт, закачени по дължината на корпуса. Върху най-близката прочете: „КОРСАР — висококачествен кондензиран кафяв сос“. По-малките букви го умоляваха: „Поддържайте помощник-капитана и екипажа в бойна готовност!“ Мрачният пиратски кораб беше съдина за сос. Докато се приближаваха към огромния съд, подслонявайки се безшумно до корпуса му като паднало от черпака морковче или резен от ряпа, Орландо прошепна:

— Екипажът трябва да наброява поне стотина души, за да може да обслужва толкова голям кораб. Как ще успеем ние четиримата да…?

Вождът Подпалващия всичко наред не изглеждаше склонен да провежда военен съвет. Той вече бе извадил отнякъде въжето, което бе използвал, за да ги измъкне от умивалника, и го привързваше като ласо. Когато приключи, метна го майсторски над един от фенерите на кърмата, опъна го да се изопне и започна да се изкачва покрай закривената задна част на съда за сос. Орландо изгледа безпомощно Фредерикс, забеляза начумерения му израз, но пъхна сабята си в колана и в края на краищата последва кибритения индианец.

— Не мислите ли, че е редно някой да остане в кануто? — прошепна Костенурката. — Наслука, момчета, или на добър час — каквото се казва там на някой, който отива да се сражава с пирати.

Орландо чу Фредерикс да отвръща с нещо не чак дотам любезно като „наслука“, след което усети въжето под него да се изопва, когато приятелят му се заизкачва.

Нито един от двамата не можеше да се катери със скоростта на нарисувания индианец. Докато стигнат до парапета на кърмата и се прехвърлят през него, Подпалващия всичко наред вече клечеше в сянката на задната палуба и поставяше стрела в лъка. Фредерикс отново направи кисела физиономия, но свали от рамото си лъка, който му бе дал вождът, и направи същото. Орландо опипа нащърбеното острие на сабята си и си пожела да не му се налага да я използва. Сърцето му туптеше по-бързо, отколкото би му се искало. Независимо от съвършената и абсолютна нереалност на сим-света, независимо от танцуващите зеленчуци и пеещите мишки, това му се струваше далеч по-опасно от което и да е от приключенията на Таргор из Средните земи… и вероятно беше точно така.

Повечето светлини и всички гласове бяха съсредоточени върху главната палуба. С индианеца начело, който според правилата на класическите клишета се движеше съвършено безшумно, те припълзяха по-близо до края на кърмата и погледнаха крадешком надолу.

— Какъв е обсегът, боцман? — запита някой от другия край на кораба с театрален по тембър и сила глас.

Босоног мъж в раирана риза прекъсна разговора си с друг моряк до перилата на главната палуба и извика: