Тад Уилямс - Реката на синия огън

Тя се замята в ръцете му и той плъзна пръсти към сънната й артерия и прекъсна притока на кръв; когато тя най-после се отпусна, преметна я през рамо и пристъпи навън — както всички от нейния народ беше необичайно лека като че ли костите й бяха кухи. Това го разсея за известно време и той замалко не обърка пътя в тъмното. Изтича бързо до огромната скала, която бе забелязал преди това, изопната като трамплин над долината каменна издатина, извисила се по-навътре от върховете и на най-големите хоризонтални дървета, и спря в основата й, за да се подготви. Предстоеше най-трудното и ако бе объркал нещо, можеха да последват ужасни работи.

Премести тежестта на момичето малко по-напред, добави малко по-твърди барабани към звучащата в главата му музика и се приготви, подреждайки сцената. Небето сякаш се сниши, вторачено в очакване.

„Звездата — мина му през ума. — Аз. Невъзможният шанс. Контражур. Героична осанка.“

Вътрешната му камера огледа всичко — изопнатата стойка, изобретателността му, непоколебимостта му. Никакви дубли. Той самият.

Втурна се по дължината на скалата, ускорявайки виртуалните аналози на собствените си напрегнати до краен предел мускули на краката, докато затича с все сила. Скалата стърчеше като изопнат тъмен пръст пред него, сочейки към още по-плътния мрак. Почти не се виждаше къде свършва. Ако изчака прекалено дълго — гибел. Ако скочи прекалено рано — също.

Скочи.

Бе преценил точно и отскочи от самия ръб. Щом усети въздуха под себе си, разпери ръце, за да се спусне по-плавно, правейки всичко възможно да крепи момичето, но въпреки това почувства, че почва да пропада. Сам човек не можеше да лети, натоварен с тежестта на двама, дори и другият да бе толкова малък и деликатен като неговата пленница. След миг щеше да се наложи да я пусне, в противен случай той сам щеше да пропадне. Бе претърпял неуспех.

Усети вятърът да се усилва. Миг по-късно нещо го блъсна настрани, започна да се премята и се наложи да прибере ръцете си, притискайки момичето плътно до себе си. Бе достигнал въздушната река.

Музиката на Дред се извиси триумфиращо. Реката го стисна в прегръдката си и го отнесе от бивака на Племето на червената скала.

Когато тя се размърда в ръцете му, той се придвижи към по-кротките течения на въздушната река, докато усети, че тежестта й започва да го тегли. Щом прецени, че е настъпил моментът, пусна я и се сви, за да я последва надолу.

И този път не сбърка: вроденият й инстинкт я спаси дори преди да бе дошла напълно в съзнание. Докато кръжеше, объркана и уплашена, опитвайки се да разбере къде се намира и какво се бе случило, той обикаляше в кръг около нея в мрака и заговори.

Тъй като гърлото все още я болеше, за да може да каже нещо, тя само слушаше, докато той й описваше какво предстои да се случи. Когато паниката най-после я завладя и тя се извърна и се спусна към височините на каньона, той й остави съвсем малък аванс. Едно истинско преследване бе приятно занимание, но знаеше, че би било проява на лош вкус да я остави да го върне там, където почиваше нейното племе. Все пак, макар и наранена, уплашена и объркана, тя бе по-добър летец от него.

Преследването се оказа възхитително. Ако бе полетяла по прав курс, може би дори щеше да му се изплъзне, но в тъмнината тя така и не успя да разбере кой или какво точно беше той. Както бе предположил, тя предприе заобиколни действия, скриваше се в някоя дупка, той я подгонваше, тя стремглаво се понасяше към друга. На моменти летеше достатъчно плътно до нея, за да чува ужасеното й, насечено дишане, и в такива мигове действително имаше усещането, че се превръща в сянката на ангел, някакъв инструмент на мрачната страна на битието, чиято цел единствен той от всички смъртни отчасти осъзнава.

Момичето албинос започна да се уморява, движенията му ставаха все по-несигурни, но същевременно той знаеше, че се приближават към бивака. Вече почти цял час Дред не даваше воля на превъзбудата си, една протяжна игра, благодарение на която се бе докоснал до състояния, които дори музиката в главата му можеше само да загатне. Пред очите му изскачаха невероятни картини, сякаш преобърната виртуалност, в чийто еластичен мрак се проектираха най-сюрреалистичните му и порочни мисли. Счупени кукли; свини, разкъсващи своите малки; паяци в бутилки, водещи битка на живот и смърт; заклани овце, женски тела, издялани от дънери, разцепени и тлеещи — образите сияеха като ореол около главата му, сякаш облак от пламтящи мухи.