Тад Уилямс - Реката на синия огън

„Хората кучета, пищящите мъже, детеядците.“ Полузапомнени истории, разказани му с пиянско фъфлене от неговата майка. Разтапящи се лица, никнеща козина, пера и люспи от кожата на хора, които се правеха на нормални, без да помръдват от огъня на открито. Времето на бляновете, където нереалното бе реално, кошмарите бяха самата истина, а ловците се преобразяваха, в каквото им хрумне. Където малкият Джони също можеше да се превърне, в каквото му хрумне и всички му се възхищаваха или се разбягваха, крещейки, във всички посоки. Времето на бляновете.

Докато се виеше над губещата силите си и ридаеща плячка, очертавайки параболата на дълго затаяваното си желание, за да увисне на върха на своето извисяване и се подготви да връхлети, ослепително избухнала светлина прониза мозъка му, някаква безсловесна представа, която щеше да започне да придобива смисъл едва сред покоя след убийството.

„Това е Времето на бляновете, вселената, в която сънищата се сбъдват.

Аз ще застана в самия център и ще я усуча, и цялото мироздание ще се срути в краката ми. Ще бъда крал на Бляна. Ще погълна бленуващите.“

И докато мисълта лумтеше в него като огнена звезда, той се гмурна през черните ветрове към плътта и потръпващата кръв и ги натъпка в себе си, изгарящ като пламък, хладен като нищото, една мрачна вечна целувка.

След това му остана достатъчно разсъдък само колкото да скрие тялото или онова, което бе останало от него, в едно наистина скришно местенце. Задържа единствено ножа й, чудесен отломък вулканично стъкло, наточен като същински бръснач, но не от сантиментални съображения — не беше колекционер, — а инстинктивно. Независимо дали бе виртуално или не, все пак нямаше под ръка никакво оръжие.

Спря да се изкъпе в един водопад и изми следите, като остави ледените струи на водата да възвърнат част от здравия, му разум, но докато съхнеше сред ласките на въздушните потоци, остана все така изумен от смътната, но изцяло обладала го представа, която не напускаше съзнанието му. Когато достигна пещерата, в която спяха спокойния си сън спътниците му, за миг се разсея и бутна неволно един от тях в тъмното, докато се придвижваше към своето място. Когато онзи измърмори нещо, той замръзна с извити като нокти на хищник пръсти, готов да се бие до смърт — дори в този измислен свят никой не би трябвало да го хване в капана си, — но обезпокоеният му спътник само се обърна и продължи да спи.

На Дред изобщо не му бе до сън. Черепът му сякаш преливаше от сияйна светлина. Остави тялото на сима на автопилот и се обади на Дулси да го поеме, преди да е започнала смяната й.

Имаше толкова много неща да обмисли. Бе открил Времето на бляновете, истинското Време на бляновете, а не отвлечените дрънканици на майка му. Толкова много неща да обмисли. Изобщо не му се спеше и имаше чувството, че никога повече няма да му се доспи.

„ Код Делфи. Начало.

Случи се нещо много тревожно. Един от Племето на червената скала — не от тези, които ни намериха, а от другите, които също използват тази мрежа от пещери — е изчезнал. Прави огън от въздух дойде да ни каже и макар да ни оглеждаше с нескрито подозрение, бе достатъчно вежлив да не ни обвини в каквото и да било. Млада жена на име Блести като сняг е изчезнала през нощта, очевидно след като е станала и е напуснала рода си.

Естествено, както Прави огън от въздух ни каза, подозрението пада върху нас. За наш късмет подобно изчезване не е нещо нечувано — и преди млади жени са побягвали или са били отвличани от мъже от други племена, а понякога някой от летящите хора претърпява злополука или попада на едър хищник нощно време навън, но е рядкост и всички са много притеснени.

Освен болката заради сполетялото ги нещастие тревожи ме и някакъв смътен спомен, че някой действително стана през нощта. Доколкото си спомням, вече споменах, че дълго след като всички бяха легнали, останах будна и се бях замислила. Когато най-после потънах в някаква просъница, смътно усетих някой да се движи. По-късно, може би след няколко минути, а може и след часове, отново чух някой да се движи. Мисля, че дочух някой тихичко да си поема въздух и да промърморва шепнешком с гласа на Куан Ли, но това абсолютно нищо не означава, тъй като може някой я е побутнал или нещо да е измърморила в съня си.

Задължително трябва да помисля внимателно по този въпрос, тъй като вероятно е нещо важно. Обсъдихме помежду си въпроса след излизането на вожда, но никой не каза, че е излизал през нощта, а и нищо не подсказва някой да лъже. Може и да съм сънувала нещо. Все пак всичко е крайно притеснително. Освен това се съмнявам, че ще имам шанс да задам някой от въпросите, на които така се надявах да получа отговор, тъй като Прави огън от въздух и неговият род са прекалено загрижени, а и въпросите само биха привлекли вниманието им към нас като към чужденци.