Тад Уилямс - Реката на синия огън

Така както съм се загледала покрай моите спътници, нервно скупчени на пода на пещерата, долавям отдалечения край на долината, скована маса от сравнително неподвижна информация, леко потръпваща от придвижването на утринната мъгла. Самите камъни вероятно са морави от сянката, тъй като слънцето, все още не се е издигнало над чукарите.

Очаква ни дълъг път, преди да се измъкнем само от този свят, а ако тези хора застанат срещу нас, няма да сме в състояние да избягаме, както не бихме могли да избягаме от балансиращи по високо въже акробати. Аеродромия е техен свят, не е наш. Не знаем на какво разстояние по течението на реката е следващата врата, нито пък дали има някакви други.

Струва ми се, че когато обмисляхме да влезем в мрежата Адърланд, ние — поне Рени, Сингх и аз — смятахме, че е като други симулирани мрежи и щом веднъж научиш правилата им, можещ да ги използваш винаги. Но всяка от тези симулации е отделен, самостоятелен свят и нещата, които откриваме в тях, непрекъснато ни спъват и задържат. А и не сме се доближили ни най-малко до решаването на проблемите, които ни докараха тук. Бяхме твърде самонадеяни. Адърланд си отмъщава.

Прави огън от въздух отново се приближава към скалата, този път придружен от шестима въоръжени воини — усещам хладната твърдост на техните копия и топори, различна от сигналите на плът и кости — и един превъзбуден мъж, вероятно бащата на изчезналото момиче. Самият вожд е смутен, тъжен, гневен — тези неща се излъчват от него и изкривяват информационното поле около него. Всичко това не вещае добро.

Тъй че отново прекъсвам. Това е всичко, преживяно от нас, макар и неясно описано. Ако враговете ни знаеха, щяха да се разсмеят — ако въобще си направеха труд да ни забележат. Толкова сме нищожни всички! И аз, дето трупам мислите си в борба със забравата и за да крепя все по-съмнителната надежда за успех. Всеки път се питам дали това не е последният запис и дали тези последни мои думи няма да се носят завинаги през информационното пространство — ненужни и нечути.

Прави огън от въздух ни маха да излезем от пещерата. Други от Хората на Средния въздух се събират да гледат. Страх изпълва въздуха като озон. Трябва да вървя.

Код Делфи. Край. “

На Орландо и Фредерикс не им остана много време да се замислят за последиците от досещането на Орландо. Тъкмо се опитваха да си представят що за механизъм може да е открило Братството на Граала, който би му позволил да превърнат мрежата в свой постоянен и вечен дом, и вождът Подпалващия всичко наред приближи кануто си до парчето суша от линолеум до тях.

— Намерих лоши хора — обяви той.

Тъмното му лице изглеждаше още по-тъмно и начумерено като гръмотевичен облак, но говореше по същия кротък начин както преди.

— Време вземем пепъс.

Костенурката, която спеше по време на разговора между Орландо и Фредерикс, се разбуди. След като дълго време се пипка из черупката си, най-накрая сложи очилата си и заяви, че е готова да тръгне.

Орландо не бе напълно убеден. Припомни си думите на Фредерикс относно риска, който поемат заради някакви рисувани герои, сега придобили още по-зловещ смисъл поради обстоятелството, че може да е открил нещо изключително важно за Адърланд и Братството на Граала, и при това положение би било двойна загуба, ако той и Фредерикс не доживееха да информират Рени, !Ксабу и останалите.

Все пак, помисли си той, докато се покатерваше в кануто зад нарисувания индианец, сделката си бе сделка. А и ако не помогнеха на вожда, щеше да им се наложи да прекосят Кухнята пеша, едно Неизвестно разстояние, осеяно с неизвестни препятствия. Вече бяха срещнали отвратителните щипци за салата — нямаше никакво желание да узнае какви други чудати създания дебнат сред подовата настилка нощно време.