Тад Уилямс - Реката на синия огън

Когато нашият домакин ни въведе, в лагера вече се бяха прибрали за нощуване няколко десетки родови групи — може би общо около четиристотин-петстотин Хора на Средния въздух общо. Нашият род размени ритуални поздрави с много от останалите, след което дълго време клюкарстваше с най-близките си съседи. Сякаш се намирахме на един от онези каменни острови в океана, върху който се струпват, за да свият гнезда, огромен брой птици, на пръв поглед абсолютно хаотично, но всъщност съвършено организирано.

Когато слънцето започна да залязва зад скалните масиви откъм нашата страна на долината, на почти всяка издатина бяха запалени огньове и родовете се събраха да вечерят и да побъбрят. Нашият род се прибра върху стволовете и по-дебелите клони на няколко дървета, които растяха перпендикулярно на скалната повърхност като някакви протегнати ръце. Изглежда, те бяха тяхната територия в рамките на лагера.

Когато всички се настаниха и запалиха огън върху една голяма каменна плоча, закрепена върху разклонения ствол на едно от най-големите дървета, една жена от рода запя някаква песен за дете на име Два сини вятъра, което избягало от дома си и се превърнало в облак за ужас на майка си. След това млад мъж изигра танц, който много развесели останалите членове на рода, а за мен бе толкова грациозен и атлетичен — с вътрешното си зрение сякаш наблюдавах хлъзгащ се и подскачащ живак в стъклен съд, — че очите ми се насълзиха.

Когато върху вечерното небе изчезна и последният цвят и звездите заблещукаха върху черната пустош, нашият домакин, който се казва Прави огън от въздух, подхвана някаква дълга история за един човек, който изял едно глухарче — местните хора ги наричат «предачи на въздух», точно, макар и не особено поетично име — и бил издухан надолу по реката. Преживял безброй приключения в земи, които изглеждали фантастични дори за това фантастично място — в Земята на триглавите хора и Земята на птиците с очи по крилете. Ядачът на глухарчета посетил дори тайнствената Земя на полегатите скали — може би описание на истинска равнина, остатък от родова памет, или просто възможно най-абсурдния пейзаж, който въображението им можеше да нарисува. Накрая се оженил за една красива жена с много «флечи», дума, която и досега не мога да проумея, вероятно означава богатство, но бил толкова измъчен от всичко преживяно, че погълнал един огромен камък, за да не бъде издухан никога повече, и прекарал остатъка от живота си върху скалните издатини, неспособен да лети повече.

Не можах да преценя дали краят е хубав или лош. Вероятно по малко и от двете.

Отново бяхме нагостени, този път с прясно месо и плодове, и всички ядохме достатъчно в знак на добро приятелство. Трудно е да се каже какво е въздействието на храненето върху нас в тази виртуална среда. Очевидно няма никакво въздействие върху физическите ни тела, но една толкова значителна част от вътрешните ни системи се влияе от онова, което ни задържа тук, че е невъзможно да не се учуди човек, колко плътна е връзката съзнание — тяло. Дали получаваме енергия, като се храним тук, както в някоя старовремска игра, в която човек не трябва да допуска енергийните му запаси да спадат под определено ниво? Невъзможно е да се отговори. Сладкия Уилям от време на време се оплаква, че му липсва удоволствието от храненето, Т4б — също, макар и по своя си не чак толкова красноречив начин, но никой от нас не е забелязал някакви други физически неразположения.

Когато приказката свърши, бяхме заведени в пещерата на Прави огън от въздух, където неговите съпруги — или сестри, така и не разбрах точно — ни настаниха удобно.

Спътниците ми заспаха сравнително бързо, но аз останах будна, обмисляйки всичко, което бях научила за себе си и за мрежата, задавайки си едни и същи въпроси, на които все още нямах отговор. Ясно е например, че никога няма да се върнем обратно така, както пристигнахме тук — срещу течението на въздушната река, следователно малко или повече сме обречени да търсим друга врата. Питах се и продължавам да се питам дали това не е част от плана на Адърланд — дали предназначението на речния поток не е да прехвърля посетителите последователно през мрежата.

Това, естествено, ме кара да се питам колко голяма е мрежата, колко симулации има общо в нея и най-вече какви са шансовете ни да открием Рени и останалите, щом търсенето им зависи изцяло от случайността.

След това сънувах и мисля, че отново се движех по затъмнените коридори на института «Песталоци», където търсех своите родители, а нещо пък търсеше мен, нещо, което не исках да ме намери. Събудих се обляна в студена пот. Тъй като не успях веднага да заспя, реших, че моментът е подходящ да се заема с този дневник…