Тад Уилямс - Реката на синия огън

— Трябваше да помислиш за това, преди да се навлечеш като струг, не съм ли прав? — подхвърли му Уилям.

Най-накрая ги прикоткахме да пристъпят в опасния според тях въздух, а специално Т4б склони едва след като Флоримел и аз му подадохме ръце, за да се увери, че няма нищо страшно. Това едва не потвърди песимистичните му предположения, защото стиснатите ни в обща верига ръце не можеха да използват вятъра. Започнахме да пропадаме и се наложи да го пуснем. Т4б продължи да се спуска още стотина метра, докато най-после разпери ръце и ги размята обезумял, като кокошка. За негово огромно облекчение и той успя да се задържи във въздуха като нас и след около четвърт час всички ние пикирахме и се реехме с теченията като ангели сред райските облаци.

Най-много се забавляваше Уилям.

— Адски страхотно — коментираше той, — най-после нещо свястно, заради което си е струвало да бъде създадено това смешно място! Великолепно е!

Хрумна ми да предложа да започнем да изучаваме нашето ново обкръжение, понеже нямахме никаква представа, какви промени биха могли да настъпят. Предположих, че може да съществуват «въздушни наводнения», при които реката да излезе от бреговете си и да пропаднем стремглаво надолу, разбивайки се в каменните гребени. Другите приеха и се понесохме като някакви необикновени прелетни птици.

Нямахме криле, нито невидими, нито някакви други, но ръцете ни действаха до голяма степен като криле. Така или иначе бяхме навлезли в информационна сфера, не по-голяма от тази, която физическите ни тела позволяваха, поради което заключих, че новата ни обстановка е по-скоро въображение, отколкото научна екстраполация — дори да се намирахме в място с много слаба гравитация, не бихме могли да извършваме такива мащабни движения само с помощта на нашите телесни повърхности, изложени на въздушните течения, и не бихме пропадали с такава голяма скорост, когато преставахме да размахваме ръце. Този симсвят не създаваше илюзия за реалност. Беше недвусмислено летене насън.

Всъщност възприемах единствено, как да кажа, поетичността на това място, и започнах да се съгласявам с Уилям, че тук имаше нещо, което си заслужаваше създаването на такава скъпа мрежа. В този нов свят имаше нещо повече от камъни и въздух. Невероятни дървета в най-неочаквани цветове — с листа във всевъзможни нюанси на виолетовото, яркожълтото и бледосиньото — растяха направо от цепнатините по отвесните стени на каньона, някои от тях източили стволовете си почти хоризонтално, други със стърчащи корони. Някои от тях бяха толкова огромни и разклонени, че по тях биха могли да почиват цяла тълпа хора — което и правеха, както научихме по-късно. Имаше и други растителни видове, големи като подноси цветя също растяха в каменните пукнатини, по скалите пълзяха увивни растения, чиито дълги ластари достигаха реката, полюшвани от въздушните течения като океански водорасли. Имаше и кръгли кълбета, които се рееха свободно из въздуха като глухарчета, неприкрепени с нищо към земята. Всъщност въздушната река напомняше твърде много обикновена река, съсредоточие на множество разновидности на живот. Плаващите растения например се срещаха най-вече на ръба на въздушната река и сякаш се търкаляха покрай нейните «брегове». Всевъзможни птици и насекоми също кръжаха в близост до мощните течения, които, изглежда, носеха в невидимите си утроби големи количества жива материя, по-голямата част, от която очевидно бе годна за ядене. През тези първи часове много пъти ми се прииска да разполагам с достатъчно време, за да изуча подробно тази странна екосреда.

Скоро се изясни, че бяхме пристигнали сутринта, защото не след дълго горният ръб на слънцето се появи над оградилите каньона върхари. Щом въздухът се позатопли, още и още същества бяха привлечени от въздушната река и скоро бяхме заобиколени от облак от насекоми и птици, и други, още по-чудати екземпляри. Някои от тях бяха гризачи, наподобяващи летящи катерички, но други нямаха никакво сходство с което и да е земно животно. Едно странно създание, което се срещаше доста често, не можеше да бъде оприличено на нищо друго освен на издълбана кожена лодка с дребнички черни очи и ципести крачета като гребла. Куан Ли го кръсти «лодкар».

Летяхме часове наред, кръстосвайки реката. Каньонът си оставаше почти навсякъде, независимо че минахме покрай няколко водопада — не въздушни, а от истинска, падаща от скалните масиви вода. По стените на каньона имаше твърде много дупки и започнах да се питам какви ли по-едри създания обитават този свят и дали някои от тях бяха чак толкова безобидни като птиците и лодкарите. Сетивата ми все още не бяха привикнали с новата обстановка, за да разграничат сигналите на всичко, което се спотайваше из пещерите, от хаоса на прелитащи същества и фучащи във всички посоки въздушни течения около мен. Независимо че в последна сметка сетивата ми вероятно заслужават по-голямо доверие от тези на спътниците ми — например заради способността ми да «виждам» реката, което за тях е невъзможно, — аз страдам от неудобството, че сега се налага да свиквам с напълно нов комплекс от индикатори. Това е нещо, за което трябва да се подготвя, ако попаднем и в други симулации. Особено през тези първи няколко часа имах усещането, че съм прилеп, пуснат на свобода по време на карнавално шествие, над което летят серпантини.