Тад Уилямс - Реката на синия огън

Другите трима ме подкрепиха и Сладкия Уилям най-после се присъедини неохотно и с уговорката, че двамата с Флоримел ще се движат един до друг, за да могат да си помагат, ако обстоятелствата се окажат враждебни.

Намерихме място, където брегът се спускаше съвсем близо до реката — при нашите размери и най-малката песъчинка представляваше отвесен бряг, — и с помощта на един стрък трева се спуснахме във водата на една ръка разстояние от брега.

Беше дълбоко най-много до коленете, но течението бе силно и водата сякаш бе живо същество като че ли в нея вибрираха малки заредени частици. Куан Ли ми каза, че зрелището е изключително — «все едно сме нагазили във фойерверки», възкликна тя. На мен не ми бе особено приятно, тъй като симулираните енергии бяха подобни на разтърсващия свръхтовар от информация, който се сгромоляса върху ми, когато за първи път попаднах в Адърланд. Хванах се за лакътя на Куан Ли, за да запазя равновесие, докато се придвижвахме към един участък с гладка повърхност, сякаш леко развълнувана долина, която маркираше края на симулацията. Уилям и Флоримел стигнаха до нея и преминаха — в миг просто изчезнаха заедно с опознавателните си сигнали от възприятията ми. Двете с Куан Ли пристъпихме след тях.

Първото, което изпитах на отсрещната страна, началното усещане, докоснало сетивата ми, бе за огромно пусто пространство пред мен. Освен реката, която продължаваше да тече буйно до нас, стоях насред някаква страховита пустош и бях заобиколена от типичната за целия свят на Кунохара плътно пакетирана информация. Второто бе, че Флоримел стои на ръба на тази безгранична празнота заедно със застаналия на една-две крачки от нея Уилям. За моя изненада тя направи няколко крачки в по-дълбоката вода, сякаш за да види по-добре ширналата се пред нея гледка. Течението я теглеше с всички сили. Тя размаха безпомощно ръце, олюля се и бе отнесена.

Куан Ли извика изненадано и ужасено до мен. Сладкия Уилям посегна към мястото, където тя се намираше допреди миг. Усетих как реката я понесе, усещах и отчаяните й усилия да плува срещу течението, тъй че останах изумена от накъсания вик на Уилям: «Вижте, вижте! Тя лети! Какво е това, по дяволите?»

Докато я гледахме, Флоримел успя да възвърне донякъде контрол върху движенията си и се насочи към брега на реката, както я възприемах аз, но никой от другите не бе в състояние да я види. Измъкна се от течението, пристъпи към празното според мен пространство и движенията й неочаквано се забавиха. Започна да пропада, отначало бавно, след това все по-бързо и по-бързо.

Уилям изкряска: «Размахай ръце, Флоси!», и този съвет, който ми се стори изключително жесток дори за човек като него, се оказа добър. Флоримел протегна ръце и се издигна, сякаш бе разперила невидими криле. За наше изумление тя се понесе на една страна, пикираше като птица и описваше огромни спирали в очевидно празния въздух пред нас. След няколко минути се завърна високо над нас, носена от вятъра и потрепвайки нарядко с ръце.

— Великолепно е! — извика тя. — Пристъпете! Въздухът ще ви вдигне!

Сега усетих, че привидно празното огромно пространство има своя специфична информационна характеристика и съвсем не е така статично като току-що напуснатия от нас свят. Наложи се да направя известна… рекалибровка — поради липса на по-съответстваща дума, а една набързо проведена дискусия с другите ми помогна да завърша картината. Бяхме застанали върху хребет пред обширна камениста долина, чието дъно тънеше в сянката далеч под нас. Наоколо или се спускаше здрач, или бе ранно утро. Така или иначе над очерталите долината върхове бе надвиснало единствено синьосивото небе. Нататък по склоновете на каньона се забелязваха и други, по-дребни силуети, но бяха прекалено далечни дори за моите изострени сетива. Реката се бе превърнала в буен хоризонтален въздушен поток, невидим за другите, но не и за мен, една неспирна струя, която прорязваше каньона.

След кратко обсъждане двамата със Сладкия Уилям пристъпихме над бездната. Както ни каза Флоримел, щом разперихме ръце, все едно, че са криле, успяхме да се закрепим върху въздушните течения — имаше и по-леки ветрове от въздушната река, които въпреки това вършеха добра работа — и се понесохме, а дори се издигнахме на по-високо. Не беше лесно да придумаме Куан Ли и Т4б да напуснат сигурността на хълма. Т4б май мислеше, че неговата ризница, независимо че не бе по-реална от долината или въздушните потоци, може да го повлече надолу с тежестта си.