Тад Уилямс - Реката на синия огън

Но пък другите можеха да разчитат само на своите естествени сетива и веднъж открили умението да летят, бяха изключително доволни. Особено Уилям бе неописуемо възторжен от това ново място, също като малко дете, и именно той го нарече Аеродромия. В момента като че ли напълно бяхме забравили за сериозните си проблеми и за нашите спътници, които бяхме изгубили. Всъщност този първи полуден в новия свят донякъде напомняше ваканция.

В късния следобед срещнахме първите човешки същества в Аеродромия. Бяха се струпали върху едно хоризонтално дърво близо до огромен водопад и наброяваха двайсетина души. Някои се къпеха във водата, други пълнеха кожени мехове, привързани към широките им колани. При нашето приближаване се укротиха и ако компаньоните ми не бяха зрящи, може би изобщо нямаше да ги забележа, тъй като за мен представляваха едно информационно стълпотворение.

По предложение на Флоримел се приближихме бавно и със заобикалки към тях, опитвайки се да покажем, че намеренията ни са миролюбиви. Хората, за които ми казаха, че са с тъмнокафяв цвят на кожата и заострени черти, наподобяващи нилско-хамитските земни раси, ни наблюдаваха внимателно, вторачили погледи иззад водните пръски, съсредоточени като бухали. Някои от жените придърпаха към себе си голите си деца. Няколко мъже надигнаха къси, тънки копия, но изглежда, не бързаха да ги употребят. По-късно разбрахме, че всъщност копията са харпуни, привързани към собствениците си с двайсет-трийсетметрово въже, сплетено от човешка коса, като самите въжета са далеч по-ценни от оръжията. Общо взето, нивото на цивилизоваността им е някъде между късната каменна и ранната бронзова ера, макар веднага да стана ясно, че не разполагат с никакви метални предмети.

Един мъж, жилав човек с посивяваща брада, се пусна от своя клон и се понесе към нас с такава грациозност, че веднага ни стана ясно колко малко понятие имаме от летене. Разпери широко ръце в последния момент, за да се издигне над нас като пеперуда, и ни попита на напълно разбираем английски кои сме.

— Пътници — отвърна Флоримел, изпросвайки си киселия поглед на Уилям, затова че е поела инициативата. Не мога да се начудя дали това съперничество за лидерство ще продължи завинаги. Искрено се надявам да не е така.

— Нямаме лоши намерения — добави тя. — За първи път сме тук.

Вождът, или главатарят или каквото там беше като че ли прие думите й за достоверни и последва кратък разговор. Флоримел го попита дали не бе срещал някой от нашите спътници и ги описа, но той поклати глава и отвърна, че никакви чужденци не са минавали през долината най-малко от «една дузина слънца», а такива, които да отговарят на описанието — никога. След което ни покани да се запознаем с неговите хора. Естествено, че се съгласихме.

Скоро научихме, че домакините ни се наричат Хората на Средния въздух, едно по-скоро декоративно, отколкото териториално описание, тъй като всичко под облаците и над най-отдалечените дълбини на каньона очевидно се смяташе за Среден въздух. Така или иначе конкретно тази група Хора на Средния въздух бяха един род от Племето на Червената скала, макар да бяха същевременно и «ловуващо ято». Отново изпитах усещането, че ще са ми необходими месеци и години, за да проумея що-годе нещо.

Предложиха ни питие и храна и докато преглъщахме с усилие прясната студена вода и се правехме, че отхапваме малки хапки от нещо, което според Уилям беше изсушен лодкар, имахме възможност да опознаем хората по-отблизо. Дрехите им бяха от кожа, вероятно от животните, които ловуваха, но по тях имаше копчета и някакви модерни бродерии, така че не бяха първобитни.

Щом се нахранихме, цялата група скочи от дървото и полетя във въздуха. Ние се понесохме след тях и веднага, но дискретно бяхме разпределени близо до децата и възрастните с намалени летателни възможности. Беше излишно да се чувстваме засегнати. Достатъчно бе да погледне човек грациозните и стремителни движения на възрастните членове на рода, за да разбере колко несръчни сме всъщност.

Описахме широка спирала надолу в каньона и продължихме по течението покрай въздушната река, летейки така в продължение почти на един час. Най-накрая стигнахме до оголените скали с цвят на ръжда, които бяха дали името на племето, и видяхме един сравнително уреден лагер поселището на цялото Племе на Червената скала, което се състои от пещери за спане и малко покъщнина, огромни гърнета за готвене, които те не мъкнат със себе си през деня. Учуди ме оскъдността на притежанията им, но след като проследих как един мъж наостри едно каменно копие, пикирайки много бързо успоредно на скалния масив, по чиято повърхност докосваше острието, а то оставяше следа върху отвесната скала, си дадох сметка, че тяхната околна среда с положителност им предоставя много неща, които нашите предци е трябвало да постигнат с дълги, изнурителни усилия.