Тад Уилямс - Реката на синия огън

Орландо и Фредерикс бяха успели да разберат, че нарисуваните пирати съвсем не бяха толкова страшни, колкото изглеждаха, но явното им числено превъзходство ги правеше опасни засега.

— В името на Тортуга! — изрева Сграбчващия Джон от предната палуба с развято от надигналия се вятър наметало. — Те бягат! Няма ли поне един мъж на тази досадна сапунерка, който може да воюва? Всичко ли сам трябва да правя?

Орландо и Фредерикс пристъпиха към двата края на лодката и като преброиха до три, едновременно замахнаха със сабите и разсякоха въжетата, на които лодката висеше над перилата. Въжетата, както и всичко останало в симулацията, не се държаха, както би се държало едно въже в реалния живот, а се скъсаха с приятно за слуха „тванг“ само при докосването на остриетата. Лодката прелетя три-четириметровото разстояние до повърхността на реката и цопна сред пръските бяла пяна.

В първия момент Орландо не можа да прецени дали е по-добре да последват другите пиратски лодки към сушата в основата на Ледената кутия, или да се насочат навътре в реката. Фредерикс посочи група пирати, които търкаляха едно тежко оръдие към лафета откъм тяхната страна.

— След другите лодки — той няма да стреля срещу собствените си хора — обяви решението си Орландо.

Приведоха гърбове над веслата и се понесоха към брега, бързайки да настигнат дебаркиращата команда. Само след секунди, когато брегът бе все още на стотина метра разстояние, нещо черно профуча над главите им и удари лодката пред тях, запращайки пирати и парчета от пирати във всички посоки.

— Пак сбърка — подхвърли услужливо Фредерикс. Продължиха да гребат с приведени глави. Оръдието изтрещя още и още веднъж, а снарядите издигаха водни стълбове, от двете им страни. Когато усетиха, че водата става по-плитка, двамата се преметнаха през борда и заплуваха към брега.

Когато излязоха от реката, съзнавайки, че са се озовали в капан между оръдието на Сграбчващия Джон и неговата армия от нашественици, дочуха вой на тромпети и страхотни възгласи. Защитниците на Ледената кутия се изсипваха през разрушената врата на брега, за да отблъснат разбойниците. Облекчението на Орландо се примеси с известна доза изумление, тъй като човек трудно би могъл да си представи по-невероятна армия.

Авангардът, същинско пушечно месо, представляваше отряд от войнствени зеленчуци, самата антитеза на накълцаните домати и цвекло, които видяха неотдавна. Стълпотворение от безброй цветове и форми, над което се развяваха копия от аспарагус. Зад намръщените грудкови растения пристъпваше редица от патладжани, навъсени страшилища, сякаш диви слонове. Водач на тази войнствена салата бе един изящен морков, който размахваше сабя във въздуха и крещеше с тъничкия си, но патетичен глас: — В името на Бога и свети Гризан!

Когато първите зеленчуци посрещнаха атаката на пиратите, още необикновени защитници заизскачаха от Ледената кутия, току-що слезли от етикети и опаковки. Тълпа шотландци във фустанели и с широки мечове надуваха безстрашно гайдите си, както си маршируваха, и така даваха пример на отряд от клоуни (с придружаващата ги част от обучени да атакуват натруфени пудели) и банда червенобузести деца с блеснали очички, които пищяха като харпии и размахваха наточени лъжици. Имаше и салами, облечени като гондолиери, които размахваха прътовете си като соди, слезли от буркани с мед ревящи мечки, а също и всевъзможни по размер и форма крави от бутилки с мляко, чиято чупливост се компенсираше от закривените им полупрозрачни рога и заострени копита. Една камила, малка войска от джинове върху летящ килим и още някои същества, твърде отдалечени или твърде озадачаващи за представите на Орландо, допълваха армията на защитниците. Имаше дори няколко набрашнени и малко поизнервени квакери, вероятно в ролята им на бойни наблюдатели, за да следят дали воюващите спазват военните правила на някаква Кухненска конференция.

Задоволството на Орландо от внезапната поява на защитниците скоро бе помрачено, тъй като осъзна, че обитателите на Ледената кутия, изглежда, ги сметнаха за представители на пиратите — той и Фредерикс замалко не бяха обезглавени от размахващи прътовете си гондолиери, преди да им стане ясно, че облечените в раирани ризи суджуци пеят „О, sole mio“ по-скоро като боен вик, а не в израз на гостоприемно предразположение. Решиха да се оттеглят в покрайнините на бойното поле и добре че не закъсняха, защото една експлозия, която образува кратер в линолеума пред Ледената кутия, извести, че Сграбчващия Джон подновява обстрелването от „Черният супник“.