Тад Уилямс - Реката на синия огън

Откриха едно сенчесто кътче в основата на един шкаф близо до Ледената кутия, но все пак достатъчно отдалечено от военните действия, и се настаниха да наблюдават битката на спокойствие и при относителна безопасност.

Още от самото начало на Орландо му се бе сторило много трудно да проумее скритата логика на случващото се в Кухнята, а сега и комиксовото военно дело се оказа точно толкова непонятно. Някои неща изглеждаха съвършено произволни: една гърбица на камилския гръб просто изскачаше на друго място върху камилата, когато някой пират я цапардосаше с греблото си, докато, ударена с подобно гребло, една грудка моментално се разпадна на множество ромбоидни грудки мъничета. Когато биваха „убивани“ със силен удар или със саблен замах, саламите гондолиери се превръщаха в редица кокетни резенчета. Но пиратите, направени по всяка вероятност от кондензиран сос, изглеждаха доста монолитни дори когато се овлажняваха. Всъщност във всичко наоколо отсъстваше каквато и да е последователност, което на Орландо (той държеше на правилата) му се стори твърде обезсърчаващо. Хората — ако можеха да бъдат наречени хора — се разтягаха или издуваха, или разтрошаваха на парченца, но нямаше нищо като реална смърт, в смисъл някой да бъде убит по нормалния начин и да си остане узнаваемо мъртъв — дори пиратите, които бяха намушкали и посекли в лодката, просто се бяха търкулнали като акробати. В един момент Орландо осъзна с абсолютна убеденост, че всички тези воини, победители и победени, утре щяха да са си същите когато и да настъпеше това „утре“.

Това би трябвало да е напълно приемливо и дори любопитно, но за разлика от техните врагове той и Фредерикс не показваха никаква склонност да се разтягат или отскачат, или по друг някакъв начин да се приспособяват към чудатостите на това място и неговите заплахи. Орландо дълбоко се съмняваше, че биха оцелели, ако ги нарежеха на парченца с пиратските саби например, както току-що се случи с един патладжан. А ако той или Фредерикс загинеха тук, в този комиксов свят, или в някой от другите… тогава какво?

На този въпрос трябваше да бъде намерен отговор, реши Орландо, но се надяваше това да не стане за тяхна сметка.

Кухненската нощ продължаваше да се влачи и битката продължаваше да се разгаря. Първоначално защитниците отстъпиха до самите основи на Ледената кутия и зеленчуковата каша поизцапа белия емайл, когато последният сражаващ се патладжан отдаде живота си, след което ходът на събитията се промени и защитниците изблъскаха разбойниците обратно до брега, където завоевателите бяха натикани до колене в реката, биейки се на живот и смърт. Цели четири часа нито една от страните не успя да спечели решаващо преимущество. Атака и контраатака се редуваха една след друга напред-назад, докато повечето сражаващи се бяха осакатени или мъртви, поне доколкото можеше да бъде мъртва една рисунка. Увисналата врата на Ледената кутия бе надупчена на решето от оръдейни гюлета и напомняше карта на Луната, но Сграбчващия Джон отдавна бе привършил мунициите и оръдията мълчаха. В момента последните защитници се сражаваха тук-там с няколкото останали пирати върху нарязаните на тънки ивици останки на своите храбри другари.

— Как ще се измъкнем оттук, когато това свърши, Орландо? — попита Фредерикс. — Без онзи индианец… Трябва ли да изминем целия този път покрай реката?

Орландо поклати глава.

— Откъде бих могъл да знам? Предполагам. Освен ако има други изходи. Не каза ли Костенурката, че в Ледената кутия имало хора, които могат да отговарят на въпроси? Сънльовци или нещо такова?

Фредерикс го изгледа непреклонно.

— Не, Орландо. Няма да стане. Нямам намерение да се натрисам в това чудо, за да търсим някакви идиотски чудовища. Забрави го.

— Няма друг начин, Фредерико. Трябва да разберем какви са правилата. Щом искаме информация, трябва да си платим. Хайде. Ако има изход оттук и той се окаже точно до нас, не би ли предпочел дребната неприятност да го откриеш, вместо да изминаваш целия този път до края на реката, както ти го каза?

— Малката неприятност. Дрън-дрън. Винаги става както ти кажеш, Орландо, а аз винаги плащам. Ти с твоите гениални идеи. А ако възнамеряваш да се катериш из това нещо, давай, но нищо не е в състояние да ме набута вътре.

— Бих казал, че по-скоро грешиш — обади се трети глас. Сграбчващия Джон Клещите пристъпи иззад ъгъла на бюфета. Улучената от стрелата на индианеца ръка беше бинтована с широко парче бял плат, но нямаше никакви следи от кръв.