Тад Уилямс - Реката на синия огън

— Направо ме съсипваш, Гардинър — отвърна приятелят му. — И това ако не е изненада.

Орландо размаха ръка в стелещата се пред очите му мъгла. Непосредствено зад входа подът на Фризера бе застлан с дебела до глезените покривка от скреж, също студена при докосване, но далеч не толкова, колкото замръзналият метал. Вътре беше тъмно: проникваше единствено мъждукащата светлинка на Крушката над главите им. Орландо не виждаше нищо във вътрешността на Фризера — само на няколко крачки всичко тънеше в плътна сянка, — но беше изненадващо просторно.

— Идваш ли?

— Добре! Добре!

Главата на Фредерикс се показа в зейналия вход.

— Никога не си в състояние да се спреш, нали? Защо просто не се задоволим, че сме живи, и не се измъкнем оттук?

— Защото си мисля, че това място Адърланд има свои правила като всички светове игри.

Орландо пристъпи бавно обратно до ръба и подаде ръка на приятеля си, за да му помогне да се качи.

— Все още не знам какви са, но бас ловя, че съществуват по свой си начин. А имаме и въпроси, не съм ли прав?

— Доста при това — призна Фредерикс. — Но първият, който никога не съм те чувал да зададеш, е: „Защо си търсим белята?“

— Къде е вождът?

— Смята, че си позволяваш твърде много. Няма да дойде — дори не съм сигурен дали ще ни изчака, Гардинър. Всъщност не знам и…

— Шшшт. — Орландо вдигна пръст пред устата си. — По-тихо — май не бива да вдигаме шум. Както и да е, вече сме тук — дай да огледаме.

Фредерикс се опита да възрази, но усети, че Орландо внезапно бе станал сериозен, и замълча. Когато спряха на едно място, мъглата около тях се надигна, скривайки краката им, сякаш бяха затънали в облак. Фредерикс ококори очи, когато обгърна с поглед бялата пустош. Орландо го бе почувствал вече. Фризерът не бе като другите места в този нарисуван свят. Зад тишината се спотайваше някакво притаено внимание, сякаш нещо, вероятно именно мъглата и ледът, ги наблюдаваше с дремещо любопитство.

Орландо закрачи към вътрешността на Фризера и замръзналата кора под краката му се трошеше, пронизвайки тревожно възцарилата се миг преди това тишина. Приятелят му поклати глава, но го последва. След няколко крачки проникващата през отворената врата светлина зад тях се превърна в бледо сияние в мъглата. Фредерикс хвърли тъжен поглед през рамо, но Орландо бе непоколебим. Когато очите му свикнаха със странния дрезгав сумрак, започна да различава подробности, които не бе забелязал дотогава. Все още не се виждаше нито една от стените на Фризера, а дълбините му продължаваха да тънат в мъгла и сенки, но успя да различи покрива — леко заскрежена гладка бяла повърхност на разстояние около три пъти колкото ръста му над тях, — а неясните допреди малко очертания се оформиха като конкретни силуети в мъглата пред тях, струпани тук-там като могилки върху заледения под и покрити със сняг блокчета, сякаш надгробни плочи на древни мъртъвци.

Когато доближиха една от могилите, Фредерикс забави колебливо крачка. Орландо се чувстваше, като че ли бе навлязъл в чужда територия. Ако предназначението на останалата част от този комиксов свят бе най-вече да развлича създателите си, Фризерът бе май нещо съвършено различно, място, което не принадлежеше никому… по-скоро появило се, отколкото създадено.

Спряха пред вледенената гробна могила, заобиколени от облаците пара от собственото си дихание. Чувството, че са на чуждо място, че са чужденци тук, отново връхлетя Орландо. Накрая той посегна и внимателно почисти пласт скреж.

Появилата се отдолу бонбонена опаковка имаше неочакван комичен ефект. Сред безкрайната белота наоколо грейнаха шокиращо ярки цветове. Но под надписа „Лактови пуканки «Късметлийче»“ имаше снимка на дете, която с вцепеняващата си достоверност приличаше не толкова на щампа върху опаковка, колкото на истинско опаковано тяло. Момчето беше по къси панталонки и с карирана ризка, както и със старовремска причудлива шапка. Очите му бяха затворени, а устата леко открехната. В първия момент Орландо си помисли, че е нечия ужасяваща шега — опаковка със снимка на мъртво дете. Но Късметлийчето помръдна, очите под клепките леко заблещукаха, ноздрите потрепнаха и до слуха им достигна слабичък, унил гласец:

— Студено… тъмно… Къде…?

Орландо се запрепъва назад и замалко не събори Фредерикс. Без да се усетят какво правят, стиснаха ръцете си и се отдалечиха от гробната могила.

— Това е отвратително — прошепна най-после Фредерикс. — Да се махаме.