Тад Уилямс - Реката на синия огън

На китката му един завинтен вместо хващащото устройство пистолет с дръпнат затвор бе насочен към тях двамата.

— Нали разбирате, отчасти благодарение на вас ми остана съвсем нищожен екипаж. Тъй че, боя се, че се нуждая от известна помощ, за да изтегля своето злато от Ледената кутия.

И се наклони към тях с театрална преднамереност. От толкова близо се виждаше по-ясно, че не е реален човек — ъгловатото му лице бе преувеличено грубо, а чертите му — отблъскващо загладени, като кукленски.

— Значи пиратите ти победиха? — попита тъпо Орландо. Беше бесен на себе си, че са го издебнали в гръб.

Капитанът никога не би могъл да се добере на по-малко от петдесетина метра до истинския Таргор, без да бъде забелязан.

— Мисля, че я наричаха пирова победа. Сграбчващия Джон посочи с куката към стихналото бойно поле, задръстено с останките на нападатели и защитници. Нищо не помръдваше.

— Но пък това означава, че са останали съвсем малко оцелели, с които да споделя моята заслужена плячка. — Той насочи пистолета към тях. — Тъй че се вдигайте. А ти, човече — обърна се към Орландо той, — ако имаш нещо по-топло от този абсурден акробатски костюм, съветвам те да го облечеш. Вътре е доста хладно, както съм информиран.

Докато се промъкваха през зеленчуковата салата върху бойното поле, Орландо си намери една фланела и дълги до прасците панталони, чийто собственик не се забелязваше наоколо, явно ударен толкова силно от пшеничен снаряд, че направо бе изхвърчал от дрехите си. С капитан Клещите, никога на повече от метър-два зад тях, но постоянно нащрек да не се приближи достатъчно, за да бъде атакуван и обезоръжен, те се изкатериха върху най-долния рафт на Ледената кутия. Думите на капитана се оказаха пророчески: въздухът отвъд вратата наистина беше много студен и независимо от допълнителното си облекло Орландо се разтрепери, преди да бе изминала и минута от влизането им.

Долният рафт бе претъпкан с обиталища както всички останали кътчета в Кухнята, които бяха видели, но всевъзможните кутии, буркани и съдове бяха празни — един замразен призрачен град. Докато се придвижваха по главната улица между кутиите, вятърът подухваше през отворената врата, шумолейки в една захвърлена салфетка. Успяха да се прехвърлят на втория рафт от върха на най-високата картонена кутия, върху чийто опустял етикет се четеше: „Корабът на пустинята — пресни фурми“. Трагикомичната кончина на нейния гърбав обитател Орландо бе видял на бойното поле, когато един пират хвърли върху гърба й шепа слама и в резултат камилата се счупи наполовина.

Вторият рафт беше също така безлюден. На една улица зееха отворени изоставените картонени кутии за яйца, тъй като наредените доскоро в тях безстрашни воини се бяха хвърлили надолу от същия този рафт срещу завоевателите, когато в един критичен момент защитата щеше да се пропука и пиратите щяха да щурмуват самата Ледена кутия. Няколко от саможертвените камикадзета все още лежаха в основата на Ледената кутия, застинали на сантиметри от целта си и балсамирани в собствения си белтък.

Продължиха два рафта по-нагоре, без да срещнат друго живо същество, което им отне доста повече от час в едно пътешествие, което включваше няколко скока като върху батут върху опаковани в целофан бокали и едно страховито пълзене по люлеещата се дръжка на чекмеджето за месни и млечни хранителни продукти. Накрая, на най-горния рафт, близо до задната му страна, упорството на Сграбчващия Джон бе най-после възнаградено.

Върху синьо порцеланово блюдо лежеше хартиен чувал, от който се бяха изсипали детски коледни лакомства — овални дъвки като блестящи цветни перли, ментови пръчици, увити в хартия карамелчета… и купчина искрящи златни монети.

Сграбчващия Джон залитна напред с грейнало от алчност и възторг лице.

— Най-обикновен шоколад! — пошепна Фредерикс. — Имитация на златни монети за дечурлига!

— Съкровището! — тържествуваше пиратският капитан. — О, прелестна Фортуно, най-после ми принадлежиш! Ще си купя два кораба — не, три! Екипажи ще им бъдат най-гадните и отвратителни наемници изпод мивката и иззад боклукчийските кофи и ще си плячкосваме на воля. Ще стана господар на цялата Кухня!

Притисна между куката и пистолета една от монетите, голяма колкото капак на делва, вдигна я нагоре и след като заплаши с дулото Орландо и Фредерикс да не мърдат от местата си, закуцука към перваза на рафта, за да се наслади на блясъка й на светлината на Крушката.